Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Върни се в управлението и стой там, докато дойда.

Себастиан кимна почти незабележимо, но не помръдна.

Торкел раздразнено поклати глава и се обърна към униформения полицай:

– Някой трябва да закара този човек до управлението. Би ли се погрижил, моля?

После се върна при Урсула в апартамента, отново към ужасяващото престъпление, което и без това изглеждаше сложно, но сега сякаш беше по-малкият от двата проблема.

Себастиан не си спомняше много от пътуването обратно до „Риксморд“. Помнеше, че предпочете да седне на задната седалка. Помнеше, че шофьорът беше полицайка. Той беше погълнат в мисли да се опита някак да разбере деня. Парализиращото чувство на паника започна да намалява на половината път към управлението. Завърна се логичният му мисловен процес. Себастиан го посрещна с радост. Трябваше да може да функционира. Нуждаеше се от интелекта си. Ситуацията беше критична. Анете Вилен бе мъртва. Убита. Големият въпрос, който Себастиан не се осмеляваше да си зададе, беше дали му е отредена роля в събитията. Той спа с Анете Вилен. И скоро след това тя беше убита.

Себастиан искаше да вярва в шанса.

В случайността.

Капризите на съдбата.

С цялото си същество искаше това да е грешка. Колко голяма обаче беше вероятността убиецът случайно да е избрал Анете Вилен? Почти несъществуваща.

Засега те не бяха успели да открият географска схема в избора на жертвите на убиеца. Една в Тумба, една в Брома, една в Нинашамн. А сега в Лилехолмен. Другите жени бяха убити в къщите си – две самостоятелни, една с обща стена със съседите. Сега убиецът беше нанесъл удар в голям жилищен блок. Това включваше по-голям риск от разкриване и още по-убедително предполагаше, че нападението не е произволно. За жалост. Колкото и да мислеше, Себастиан винаги стигаше до едно заключение.

Имаше някаква връзка.

С него и Анете.

С Анете и убиеца.

Себастиан се качи в „Риксморд“. Щеше да чака Торкел. Дори не знаеше дали ще му позволят да остане в екипа.

Намери пътя до Стаята. Поне можеше да затвори вратата и да бъде сам с трескавите си мисли. Застана пред таблото със снимките и записките. Разгледа хронологията, съставена от Били, и фотографиите на предишните жертви. Анете Вилен скоро щеше да се присъедини към тях. Никоя от тях не беше в първа младост. Всичките бяха над четиресет. Вероятно имаше нещо в това. Всичките имаха история. Още вероятни схеми в миналото си. Себастиан знаеше, че Били вече е проучил всичко, но и без това трябваше да чака Торкел, а сигурно щяха да минат часове, докато той се върне. Можеше да свърши някоя работа и с малко късмет да прогони мрачните мисли.

На масата имаше три папки с материали за жертвите, оставени от екипа, когато бяха хукнали към Лилехолмен. Себастиан седна и придърпа папките към себе си. Те съдържаха цялата достъпна информация за всяка убита жена, от официални данъчни документи и детайли в избирателните регистри до веществени доказателства и разговори с всички, от най-близките и скъпите на жертвите до колеги в работата и съседи. Можеше ли Себастиан да открие нещо, което никой друг не беше забелязал? Вероятността беше много малка. Екипът беше най-добрият в Швеция. Той обаче смяташе да опита.

Трябваше да го направи.

Искаше да се опита да разбере.

Започна да чете. Първата жертва. Мария Лия. Разделена със съпруга си Карл сравнително отскоро. Имаше дълъг разпит с бъдещия й бивш съпруг – десет страници. Мария и Карл били женени отдавна, но нямали деца и постепенно се отчуждили един от друг. Тя работела като финансов брокер в компания в центъра на града. Той работеше в „Теле 2“ и миналата година беше срещнал по-млада жена и бе започнал връзка. След това в бърза последователност дошли разкритието, караниците и раздялата. Мария Лия откупила дела на Карл от къщата. Парите му трябвали, защото новата му партньорка вече била бременна. Наскоро Мария Лия подала заявление да върне бащиното си фамилно име, Кауфман, и те...

Себастиан спря и отново прочете името. Не можеше да бъде.

КАУФМАН.

Урсула бе приключила със снимките и искаше да изчака криминалистите, преди трупът да бъде закаран в моргата за аутопсия. Линейката беше задържана заради сериозна катастрофа на пътя и Урсула се приближи до прозореца в дневната, за да отмори очите си с нещо друго освен мъртвешки бледия, посивял труп и засъхналата кръв върху леглото.

Навън все още беше идеален летен ден с ясносиньо небе. Жарещото слънце се бе преместило на запад и вече не грееше право в апартамента с пълна сила, но в задушната стая все още беше горещо. Урсула внимателно отвори вратата на балкона и излезе навън. Там поне беше малко по-хладно. Балконът беше малък, но грижливо поддържан. Красива жълта пълзяща роза, засадена в керамична саксия с орнаменти, покриваше бетонната стена. Два сгъваеми стола бяха сложени до масичка в стил френско бистро от боядисан в бяло метал. Единственият предмет на масата беше светлосиня захарница с тънки бели цветя върху емайлирана повърхност. Не след дълго някой несъмнено щеше да я вземе и да се чуди какво да прави с нея, както и с останалите вещи в апартамента. Нещата, които оставяме след нас. Урсула се приближи до парапета и погледна към кръстовище „Есинге“ и зелената гора отвъд. Загледа се в колите, които фучаха по магистралата с няколко ленти. Животът в апартамента беше свършил, но този навън продължаваше. Така става. Животът е като река. Не можеш да го спреш, колкото и да искаш. Колкото и да е трудно за засегнатия човек, на кратко разстояние от него животът продължава.