Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Два часа по-късно, когато пристигна в офиса, Лорета я придърпа настрана, втренчи в шефката си трескави очи, гримирани с черна спирала и прошепна:

— Не знам как да ви го кажа, госпожо Дюмон, но мисля, че той ще ви ограби. Господин Ралстън имам предвид.

— Кажи ми.

Намръщена, Сандра Мей седна бавно в кожения стол с висока облегалка и отново погледна през прозореца.

— Добре, виждате ли, случи се така, че… случи се така, че…

— Успокой се, Лорета. Кажи ми.

— Вижте, след като снощи си тръгнахте, аз отидох да оставя някои документи в кабинета ви и го чух да говори по телефона.

— С кого говореше?

— Не знам. Но погледнах вътре и видях, че говори по мобилния си телефон, а не по стационарния, както прави обикновено. Предположих, че използва личния си телефон, за да нямаме доказателства на кого се е обаждал.

— Нека да не бързаме със заключенията. Какво каза? — попита Сандра Мей.

— Каза, че е на път да разкрие всичко. Но щяло да бъде проблем да се измъкне.

— Да се измъкне ли? Така ли каза?

— Да, госпожо. Точно, точно така, точно така. След това каза, че някакъв капитал или нещо подобно изцяло е собственост на компанията, а не на „нея лично“. И че това можело да се окаже проблем. Това бяха думите му.

— И после?

— О, после аз някак се блъснах във вратата и той чу и затвори телефона на секундата. Поне така ми се стори.

— Това не означава, че ще ни ограби — каза Сандра Мей. — „Да се измъкне“. Може би това просто означава да се измъкнат парите от чуждите компании. А може би е говорел за нещо напълно различно.

— Може и така да е, госпожо Дюмон. Но когато влязох в стаята, той се държеше като подплашена катерица. — После Лорета опря един от дългите лилави нокти върху брадичката си. — Колко добре го познавате?

— Не достатъчно… Да не си мислиш, че той сам е подготвил цялото това нещо? — Сандра Мей поклати глава. — Не може да бъде. Аз му се обадих, за да ни помогне.

— Но как го открихте?

Сандра Мей замълча. След това каза:

— Запозна се с мен… Е, всъщност започна да флиртува с мен. Нещо такова. В клуба.

— И ви каза, че е в бизнеса.

Тя кимна.

— Значи — подчерта Лорета — може да е чул, че сте наследила компанията и умишлено да е отишъл там, за да ви срещне. А може и да е някой от хората, с които работеше господин Дюмон — той вършеше разни неща, което не бяха съвсем редни. За какво споменахте, някакви чужди компании?

— Не го вярвам — възрази Сандра Мей. — Не, не мога да повярвам.

Тя се взря в лицето на асистентката си — красиво и сдържано, да, но също така и прозорливо.

— Може би търси хора, които имат трудности в ръководенето на бизнеса си, намесва се и после, прас, обира ги до шушка — продължи Лорета.

Сандра Мей поклати глава.

— Не казвам, че е така със сигурност, госпожо Дюмон. Просто се тревожа за вас. Не искам никой да злоупотребява с вас. И всички ние тук… ами, не бихме могли да си позволим да загубим работата си.

— Няма да бъда някаква смирена вдовица, която се бои от сенките в тъмното.

— Но може да се окаже, че това не е просто сянка — каза Лорета.

— Разговарях с този човек, погледнах в очите му, миличка — отвърна Сандра Мей. — Смятам, че умея да съдя за характера на хората също толкова добре, колкото умееше майка ми.

— Надявам се, че е така, госпожо. В името на всички ни се надявам, че умеете.

Сандра Мей отново опипа кабинета с поглед — снимките на съпруга ѝ с ловните трофеи, снимки от миналото на компанията, полагането на основите на новата фабрика, Джим в местния Ротари клуб, Джим и Сандра Мей на фирмената платформа по време на градския панаир, сватбената им снимка…

Скъпа, не тревожѝ хубавата си главица за нищо, аз ще се погрижа всичко да бъде наред, не се тревожѝ, не се тревожѝ, не се тревожѝ…

Думите, които беше отправял към нея съпругът ѝ хиляди пъти, отекнаха в главата ѝ. Сандра Мей отново седна на въртящия се стол.

На следващия ден завари Бил Ралстън в кабинета, превил гръб над една от счетоводните книги.

Постави лист хартия пред него.

Той го вдигна и се намръщи.

— Какво е това?

— Пълномощното, за което говореше. С него получаваш възможност да откриеш парите ни, да предявяваш искове, право на глас върху акциите — всичко… — Тя се изсмя. — Трябва да ти кажа, че имах известни съмнения спрямо теб за кратко.

— Защото съм от Ню Йорк ли? — усмихна се той.

— Ах, тази война на Севера срещу Юга неизменно надига грозната си глава от време на време… Но не, ще ти кажа защо ти давам пълномощното. Защото една вдовица не може да си позволи да се бои от собствената си сянка. Хората го виждат и надушват кръв във водата и после, нали се сещаш, сбогом. Не, не, погледнах те в очите и си казах: имам му доверие. Затова сега залагам парите си за дума, която съм изрекла. Или, по-скоро би трябвало да кажа, парите на съпруга ми. Това е дребната разлика. — Тя погледна документа. — Преди да стане злополуката с Джим, имах ли проблем, тичах при него. А преди да се появи Джим — при майка ми. Не вземах никакви решения. Но сега съм сама и сама трябва да направя своя избор. Част от този избор беше да те наема и да ти се доверя. Това е нещо, което правя единствено за себе си. Така че ти се възползвай, намери парите и ги върни.