Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— И?

— Преди два дена един тип, който много приличал на Тротър, е поръчал екземпляр на техническо ръководство за спортни коли мерцедес. Наръчникът пристигнал вчера и той си го купил. По същото време купил и комплект гаечни ключове и киселина за акумулатор. Стан, наръчникът е бил специално за спирачната система. И това е станало, когато Тротър ни изчезна за един-два часа.

— Мислиш, че се е добрал до мерцедеса на Йорк?

— Малко вероятно, но не е изключено. Според мен трябва да приемем, че е така.

— Ще ти се обадя пак.

Ебърхарт затвори и веднага позвъни на Йорк. Разсеян глас промърмори едно „Здрасти“.

— Господин Йорк, обажда се…

— В момента не мога да говоря. Моля оставете съобщение. Ще ви се обадя веднага щом мога.

Ебърхарт прекъсна връзката и опита отново. Пет пъти. И след всяко иззвъняване се чуваше единствено безизразния глас на телефонния секретар.

Йорк беше издул мерцедеса — караше с над сто мили в час.

— Не е ли страхотно? — провикна се той през смях. — Уаау!

— Какво? — извика Керъл. Бученето на вятъра и пронизителният глас на Робърт Плант бяха заглушили гласа му.

— Вълшебно е, бейби.

Но тя не отговори. Беше се загледала напред със свити вежди.

— Там май има завой — изкрещя тя и добави още нещо, но той не го чу.

— Какво?

— Намали!

— Тази кукличка може да се завърта около себе си, бейби. Всичко е наред.

— Скъпи, моля те. Намали.

— Знам как да карам.

Бяха върху права отсечка, която след това се спускаше по стръмен наклон. В края му шосето правеше рязък завой и продължаваше по мост над дълбока урва.

— Намали, скъпи, моля те! Има завой!

Господи, понякога просто не си струваше труда.

— Добре де.

Той вдигна крак от педала.

И тогава се случи.

Йорк не разбра какво точно става — огромен водовъртеж от пясък ги засмука и завъртя, сякаш колата беше в центъра на торнадо. Небето изчезна. Керъл се вкопчи в таблото и запищя. Йорк стисна волана с изтръпнали ръце и отчаяно се опита да се върне на пътя. Единственото, което виждаше, беше пясък, който шибаше лицето му.

— Ще умрем, ще умрем — простена Керъл.

След това някъде високо над тях припука метален глас.

— Йорк, веднага спрете колата! Спрете колата!

Той погледна нагоре и видя полицейски хеликоптер. Беше на трийсетина стъпки над главата му, а проклетата пясъчна буря беше предизвикана от роторите му.

— Кои са тези? — изпищя Керъл. — Кои са тези?

— Спирачките ви ще откажат — чу се отново гласът. — Не тръгвайте надолу по склона!

— Кучият му син — извика Йорк. — Пипал ми е спирачките.

— Кой, Стивън? Какво става?

Хеликоптерът избърза напред и се приземи преди моста — ако мерцедесът се разбиеше или полетеше в пропастта, спасителните екипи трябваше да се опитат да ги спасят.

Да ги спасят. Или да съберат останките.

Когато превалиха хълма, колата се движеше с около деветдесет мили.

Носът на мерцедеса се насочи надолу и започна да набират скорост.

Йорк натисна здраво спирачките. Ако те откажеха, щеше да се забие в скалите или да падне в пропастта, а с повече от трийсет и пет мили нямаше да може да вземе завоя.

Стивън Йорк стисна здраво кормилото и пое дълбоко дъх.

— Дръж се! — извика той, зави рязко и излезе от пътя. Куфари и кутийки със сода и бира се разхвърчаха от задната седалка.

Докато Керъл пищеше, Йорк се бореше с всички сили да удържи колата. Гумите бяха извън контрол и поднесоха в пясъка. Все пак минаха на косъм от скалите и заораха в пустинята.

Камъни и чакъл посипаха колата, раздробиха предното стъкло и надупчиха калника и капака като изстрели от куршуми. Храсти и бурени шибаха лицата им. Колата подскачаше, тресеше се и се накланяше. На два пъти за малко да се преобърне.

Скоростта намаляваше, но все още се движеха с около четиридесет мили в час. Пясъкът беше толкова дълбок, че той изобщо не можеше да управлява.

— Господи, Господи, Господи… — хлипаше Керъл. Беше се навела надолу и държеше главата си с ръце.

Йорк натисна педала на съединителя, включи на задна предавка и натисна газта до дупка. Моторът изсвистя. Пясъкът се надигна около колата и ги посипа.

Колата спря на метър и половина от близката скала. Облян в пот, Йорк се наведе напред и облегна глава на волана. Сърцето му биеше до пръсване. Беше бесен. Защо не му се обадиха тия шибаняци? Нали имаха операция „Черен Сокол“?

После забеляза телефона си. На екрана беше изписано „7 пропуснати обаждания, 5 съобщения — спешни“. Не беше чул сигнала. Вятърът и моторът… и проклетата музика.