Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Тя си знаеше, че той ще съобрази.

— Честно казано, не знам какво мисли Тони. Имаше ли нещо друго, което може да се приеме за необичайно?

Франи допи бирата.

— Трудно е да се каже.

— Какво ще рече това?

— Имаше едно нещо. Но и двамата знаем, че огънят и експлозиите понякога предизвикват странни неща.

— Например това, че при взрив дрехите на човек може да паднат?

— Такива неща, да. Така че онова, което имам предвид, може да е било направено от Дейзи, но може причината да е експлозията.

Пола почака, докато Франи издиша замислено облак дим.

— Из цялата градина пред къщата бяха разпилени страници от една книга с поезия. Бяха навсякъде.

— Поезия?

Той кимна.

— Нещо, озаглавено „Ариел“. От онова момиче, Силвия Плат, която е погребана в Хептънстол. Била е омъжена за Тед Хюз. Онзи, дето е бил поет-лауреат.

Пола се надяваше, че е успяла да скрие удивлението си пред обхвата на литературните му познания.

— Отровила се е с газ — каза тя и допълни: — Силвия Плат.

Франи кимна.

— Така е. И затова може би това е било последното послание на Дейзи Мортън към нас. Също като Силвия Плат, тя не е имала сили да продължи.

— Значи не е оставила предсмъртно писмо?

Той демонстративно изсмука последните капки от чашата си.

— Нито дума. Е, ще пием ли по още една пинта или ще духнеш като попарена котка, след като измъкна от мен всичко, което ти трябваше?

Пола се разсмя.

— Само по половинка. Защото всъщност изобщо не би трябвало да бъда тук.

Франи избухна в смях.

— Същото важи и за мен, скъпа. Същото важи и за мен.

Когато бяха деца, Карол и брат ѝ Майкъл бяха разработили начин да спират хълцането — запушваш си ушите с палците и ноздрите с показалците, затваряш плътно очи, за да не се разсейваш, поемаш възможно най-дълбоко дъх и го задържаш колкото можеш повече. Докато не почувстваш топлия прилив на кръвта в бузите си и не изпиташ чувството, че очните ти ябълки ще се пръснат. После изпускаш въздуха със силата на експлозия. И хълцането изчезваше, но за няколко мига потърпевшият залиташе, замаян и изгубил ориентация. Точно така се чувстваше Карол, докато се прибираше у дома. Беше се мобилизирала толкова силно, за да застане лице в лице с последиците от собствената си глупост, а после изведнъж цялото това напрежение я напусна.

Тя не каза почти нищо по обратния път. Тони от време на време започваше по някое изречение, но не го завършваше, гласът му затихваше, след като произнесеше няколко думи. Карол беше свикнала с обичая му да си говори сам, когато обмисляше някакъв проблем. Но не беше свикнала проблемът да е тя.

Още дори не беше станало обяд, когато влязоха отново в къщата. Карол затвори вратата зад тях и приклекна, за да приеме възторжените приветствия на Флаш. Докато кучето ближеше ръцете ѝ, тя зарови лице в черно-бялата козина на врата му и се опита да се успокои. Тони стоеше малко встрани и ги наблюдаваше с любопитство. Тя вдигна очи.

— Какво има? Никога ли не си виждал куче да посреща стопанина си?

— Това е един аспект на личността ти, който още не съм опознал. Очевидно става дума за някакъв вид прехвърляне на емоция, но не съм съвсем наясно какъв точно.

Карол го изгледа ядосано, но всъщност нямаше желание да протестира. Той действително беше способен на много смущаващи изявления, но това не означаваше, че няма желание да помогне. Тя се изправи и се облегна на стената. Господи, колко ѝ се искаше да пийне нещо! Беше твърдо решена да не пие, но желанието я изгаряше като електрически ток, пуснат по тялото ѝ. Водка с тоник, толкова студена, че влагата от запотената чаша да се стича по пръстите ѝ. Или гладкото плъзване на глътка „пино гриджо“ в гърлото, пропъждащо цялото ѝ напрежение. Няколко такива глътки и страхът щеше да изчезне.

Тъй като точно сега тя изпитваше именно страх. Страхът пулсираше във вените ѝ, караше сърцето ѝ да препуска и дланите ѝ да овлажняват. Тя чувстваше струйка студена пот да се стича по гърба ѝ. Какво беше това, което прие, за Бога? Клепачите ѝ потръпнаха и тя си пое дъх с усилие.

— Сега можеш да се прибереш у дома — каза на Тони, отблъсквайки се от стената, и тръгна към апартамента, който беше нейно лично пространство, преди Тони да реши да се нанесе тук. — Вече нямам нужда от шофьор.

Чу стъпките му по бетонния под, когато той я последва бавно.

— Искам да ти помогна — чу го да казва.

— Вече ми помогна — Карол остана с гръб към него, прекоси кухнята и напълни електрическата кана, заставайки така, че да скрие с тяло ръцете си, за да не може той да забележи треперенето им. — А сега е време да започна да се справям сама. Не пия и нямам намерение да започвам отново.