Джон Лескроарт - Фатална изневяра

Бет му подаде поредната чиния.

— Добре се разбират. Мило е от твоя страна, че се отбиваш, за да видиш как е Лори.

— Мило от твоя страна — отвърна Алън, — че въобще дойде. — Той посочи кухнята, масата, храната. — И донесе всичко това.

— Каза, че проблемът е сериозен, и наистина е такъв. Нямам представа какво трябва да се направи, за да се реши, но междувременно работя по случай, който ме изяжда отвътре, а дъщерята на партньора ми е в болница, така че… имам предвид, че нямам какво да направя, докато…

— Хей, хей, хей. Спри. Няма нужда от извинения. Ти си тук. Дъщеря ти е от много по-голяма полза за сестра ми от всеки психолог и доктор на планетата. Не съм чувал Лори да се смее така от година, може би и повече. Каквато и да е наградата за „Най-добър човек", ти вече я спечели, затова не искам да чувам да казваш, че не правиш всичко, на което си способна. Това тук си е направо чудо, да не говорим за всичката храна, която си донесла. Като се заговорихме за това — Алън остави сухата чиния и посегна към портфейла си в задния джоб, — колко ти дължа за всичко?

— Не ставай смешен.

— Не съм смешен.

— Не искам да ми даваш пари. Удоволствието е мое. Чуй ги. — Бет кимна с глава към дневната. — Дъщеря ми си прекарва една чудесна петъчна вечер и вероятно си спечели нова добра приятелка. Това струва много повече от няколко плика с храна.

— Може би, но въпреки това не ми се струва правилно да не платя разходите.

— За мен всичко е наред. Какво ще кажеш да не спорим повече по темата? Просто кажи: „Добре, ти печелиш", и да приключваме.

Алън си пое въздух, огледа кухнята и отново върна вниманието си върху Бет.

— Добре, ти печелиш — каза той, след което добави: — Но съм ти длъжник. — Мина още миг. — Можем да вечеряме заедно, ако имаш желание да опитаме отново.

— Можем — отвърна инспекторката, — но не защото се чувстваш длъжен да го сториш.

— Не е заради това.

— Ще видим. — Раменете на Бет увиснаха, тя остави последната измита чиния и спря водата. Обърна се, скръстила ръце върху гърдите си, и погледна Алън.

Срещна погледа му и си пое дъх. За свой ужас усети, че очите й се пълнят със сълзи, и тя бързо, гневно дори ги избърса, преди да потекат по бузите й. Не искаше да участва в някаква игра на състрадание.

— Два? — попита Алън. Бет кимна.

— Два куршума. По един във всеки крак. Предполагам, си забелязал, че вървя малко странно.

— Забелязах, че вървиш, това е важното. При това грациозно, а не странно.

Инспекторката го изгледа с поглед, който казваше „Пълни глупости".

— Хайде да не изглупяваме. Все още съм на светлинни години от грациозна.

Алън сви рамене.

— Просто казвам какво видях. Какво точно се случи?

— Какво имаш предвид?

— Какво се случи с теб? Простреляли са те два пъти. Какво се случи? Какво стана след това?

— По-скоро мога да ти разкажа какво направиха за мен. Закараха ме в „Кайзер" в Редуд, а аз дори не съм техен член, но вероятно си научил, че на всяко легло в околията имаше по една жертва на стрелбата, а на някои и по три. — Бет сви рамене. — Преглеждаха всички, а аз не бях от хората с приоритет. Беше истински хаос.

— Помня, че следих случващото се по новините, но така и не ми хрумна, че ти… Имам предвид, че знаех, че си полицай, но така и не ми хрумна, че си била една от жертвите. — Алън си дръпна стол и седна на него. Поклати глава, отвратен от себе си. — Постоянно си повтарям, че ако знаех, щях да ти се обадя. Съжалявам, че не го сторих, но просто не знаех през какво си преминавала. Дори не потърсих друго обяснение, а то е било точно там, пред мен. Какъв съм идиот.

— Всичко приключи. Да не забравяме, че и аз можех да ти се обадя и да ти обясня къде съм и какво се е случило, но после си помислих, че просто си решил, че не си заинтересуван.

— Въобще не беше така.

— Вярвам ти, но тогава мислех другояче. — Бет го дари с печална усмивка. — Със сигурност сме страшна двойка, не мислиш ли?

— Фантастична — отвърна Алън и й се ухили насреща, — макар и малко жалка.

Тереза Болейн успя да заспи някъде между два и три часа, но въпреки това се събуди в 6:20. Обмисли възможността да продължи да спи — някой като че ли беше налял бетон в очите й и те отказваха да стоят отворени, но след като се въртя петнадесетина минути в леглото, най-накрая се отказа, облече си халата и отиде в кухнята да си направи кафе.

Навън просветляваше, но след цяла седмица студ гледката през прозорците й беше блокирана от гъста мъгла.