Джон Лескроарт - Фатална изневяра

Лори осъзна, че въпреки всичко, през което беше преминала — проблемите й с храненето и физиологичната травма, тя все още изглеждаше добре. Спомни си каква беше, когато двамата с Франк…

Шокира се при мисълта, че цял ден не се беше сещала за него — дори когато излезе, за да купи цветя за масата от магазин, в който покойният й приятел винаги се спираше, за да й купи букет.

Лори отиде в кухнята. Цветята бяха във ваза в средата на масата. Сред тях имаше листа — големи и пищни, оранжеви и жълти, които си подхождаха с подложките за чинии. Благодарение на всичко това мястото изглеждаше като дом.

Защото наистина беше такъв.

— Добре, ето ти едно — каза Джини.

Лори преглътна хапка от агнешкото кюфте.

— Давай.

Бет следеше внимателно храната, която домакинята им поглъща, и до момента положението изглеждаше обещаващо. Така изглеждаше и самата тя. Не че беше качила килограми от вчера, но се държеше различно, беше доста по-уверена от предишната им среща. Разказа им за храненията си през деня, ако човек можеше да ги нарече по този начин — парче пуйка и яйце, но всяко ядене си беше плюс.

Нямаше съмнение, че Лори обича кюфтета. Похапваше трето, потопено в йогурт сос. Към него добави две сравнително големи лъжици пилаф и две аспержи. Цяла арабска питка. Но най-важното беше, че наистина се наслаждаваше на храната и на яденето.

Освен това двете по-млади жени очевидно се забавляваха в компанията си. Прекараха почти десет минути в смях заради някакво приложение на мобилния на Джини, което произнасяше грешно и истерично някои често и не чак толкова често срещани думи. Когато дъщеря й откри приложението, самата Бет се смя до сълзи.

Всичко това доведе до няколко гатанки, които Лори зададе на Джини.

— Кое е това нещо, което никога не излиза, но въпреки това пътува по целия свят?

Бет трябваше да помогне с отговора — пощенската марка. Джини пое щафетата:

— Доналд Тръмп и Сара Пейлин се давят в басейна пред теб и ти знаеш, че остава само минута, преди да потънат. Ето го и въпроса: какъв сандвич ще си правиш?

Лори се засмя гръмогласно.

— Това е ужасно — каза тя.

— Да, така е — съгласи се Джини. — Чувствам се зле всеки път, в който го казвам, но не мога да се спра.

Докато двете млади жени продължиха да се смеят и да издават странни звуци, Бет стана от масата, отиде до хладилника и извади сладоледа, за да може да отпусне, преди да го сервира. Тъкмо го остави на плота до мивката, когато звънецът на вратата иззвъня.

— Ще отворя — провикна се тя. — Очакваш ли някого?

— Не. Вероятно е Алън. — Когато видя изненаданото и объркано лице на Бет, Лори вдигна длан, сякаш имаше намерение да се закълне, и обясни: — Не е планирано, честно ти казвам. Понякога просто се отбива.

Младите жени си взеха сладоледа и отидоха в дневната, където си пуснаха малко музика, която Бет не успя да разпознае. Двамата с Алън стояха до мивката — тя му подаваше чиниите, които беше измила, а той ги подсушаваше.

— Онова, което ме изненадва — започна инспекторката, — е колко млада е Лори. Тази вечер ми изглежда колкото Джини, а тя е на осемнадесет. Когато се запознах с нея, смятах, че е около тридесет. Разбира се, това беше денят, в който научи за смъртта на Франк Риналди, а подобно нещо може да състари човек с няколко години.

— Лори е на двадесет и три — каза Алън.

— Моля? Какво? Ти също ли си на двадесет и няколко? Алън се засмя.

— Съвсем не. Бях на деветнадесет, когато сестра ми се роди.

— От едни и същи родители ли сте?

— Поне така твърдят. По-скоро твърдяха, докато не починаха.

— О, съжалявам, Алън. Мъжът сви рамене.

— Мина доста време оттогава. Лори беше на десет, когато татко почина — сърдечен удар. След две години си замина и мама, от рак.

— С кого живее сестра ти оттогава?

— С мен допреди пет години, когато се изнесе, за да учи в колеж.

— Издържал си я? Сам? Алън отвърна скромно:

— Ако не броиш двестате бона, които родителите ни ни оставиха. Те доста ни помогнаха. Все още го правят.

— Отгледал си я през онези специални тийнейджърски години?

— Не мога да кажа, че съм я отгледал. Живеехме в един и същи апартамент. Тя се грижеше сама за себе си, а аз ходех на работа. Най-важното беше, че не се забъркваше в неприятности. Докато не започна този проблем с храната, който аз, идиотът, не можах да видя.

— Себе си ли виниш? Алън сви рамене.

— Някой друг вероятно щеше да разчете знаците по-рано, това е всичко. Може би щеше да е малко по-активен. — От дневната се разнесе силен смях. — Харесва ми да чувам този звук — каза мъжът. — Напоследък го бях забравил.