Джон Лескроарт - Фатална изневяра

Звънецът я извади от унеса. Кейт не помнеше кога за последно някой беше звънял на вратата им, без предварително да се обади. Вдигна поглед и се изненада, когато видя, че навън е паднал мрак. Изправи се и цъкна лампата над фотьойла.

— Само секунда! — провикна се, след което включи осветлението в стаята, коридора и на предната веранда. Видя кой звъни и отвори вратата.

Пред нея стоеше усмихнатата — направо сияеща — Бет Тъли с ръце на хълбоците.

— Мила — каза тя, — доста време мина.

Не се бяха виждали от събитията във Фери Билдинг насам. Състоянието на двете ги беше принудило да се съсредоточат върху собствените си приоритети, графици и режими. Бет трябваше да възстанови силата и подвижността си, за да се върне на работа, а заради усложненията на Кейт й се наложи да се бори за живота си доста дълго време.

През последните шест месеца говореха няколко пъти по телефона, но разговорите им бяха насилени и неловки и дори след като Кейт най-накрая беше изписана от болницата и се прибра у дома, идеята да започнат оттам, откъдето спряха — да продължат с разходките си през свободното си време — никога не им хрумна.

Разположиха се на плота в кухнята. Кейт допълни своята чаша с вино и наля студен чай за Бет.

— Ето ни отново, а? — каза тя. — Мислила ли си, че пак ще бъдем заедно така?

— Вероятно не — отвърна инспекторката, — но се радвам, че сме.

— Аз също. Преди да позвъниш на вратата, си мислех, че животът ми отново се връща в някакви нормални граници. И тогава ето те и теб, черешката на тортата.

— Едва ли може да се каже, че всичко е нормално.

— Права си. Но ти имаш смелостта да продължиш напред… Самата аз, колкото и да се опитвам да забравя всичко, съм изплашена до смърт и нямам търпение да се прибера всеки път, в който изляза навън.

Бет кимна разбиращо.

— Това определено е нещо, върху което да поработиш.

— Очевидно ти си се справила.

— Au contraire [10] Точно обратното (фр.). — Бел. ред. . Боря се на всяка крачка. Видя ли повече от трима души, и започвам да се изнервям. Смятам, че трябва да свикнем с мисълта за случилото се. Но от друга страна — добави ведро инспекторката, — тъй като веднъж сме преживели подобно изпитание, каква е вероятността да станем жертви на нова терористична атака? Много, много малка, не мислиш ли?

Кейт очевидно не беше убедена, но се насили да се усмихне.

— Харесва ми нагласата ти. Бет сви рамене.

— Нямам избор. Работата ми е да държа страха настрани. Кейт вдигна вежда.

— Не ми казвай, че си се върнала на работа? На пълен работен ден? В отдел „Убийства"?

Бет се засмя.

— Да.

— В по-голяма безопасност ли се чувстваш така? Като преследваш убийци?

— В интерес на истината, не е точно преследване. Което си е истинско щастие, тъй като — моля те, не казвай на колегите ми или на лейтенанта — не съм в най-добрата си физическа форма. Но ето ме тук, вече ме раниха веднъж. Шансовете да бъда ранена отново, са същите, като да попадна във втора терористична атака. Не мисля, че ще се случи. Смятам го като един вид застраховка.

— Смяташ, че щом си ранена веднъж, ще си застрахована от повторно раняване?

— Точно така.

— Мисля си, че има нещо нередно в логиката ти. Бет сви рамене, усмихна се и отпи от чая си.

— Както и да е. Ако сме научили нещо, то е, че нямаме думата за онова, което ще се случи. Всичко на всичко смятам, че извадихме голям късмет. В сравнение с хората, които умряха или които няма да се оправят.

— Не мога да споря с това. Напълно си права. Просто не гледах нещата от този ъгъл.

— Понякога и аз не го правя. Поне не през цялото време. Но когато се замисля, осъзнавам, че помага. Благодарение на това и на работата ми мога да изляза от къщата.

— Все още ми е трудно да повярвам, че си се върнала в службата.

Бет умишлено не отговори веднага, вместо това отпи от чая си.

— След като се заговорихме за работата, време е да ти обясня защо съм тук.

— Свързано е с работата ти ли? Бет кимна.

— През последните няколко седмици имах намерение да се отбия и да те видя как си, но не исках да те притискам, ако все още не беше готова за срещи и ако не искаше да виждаш никого. Особено ако този някой можеше да ти напомни какво преживя.

— Стига, Бет, никога не съм се чувствала…

— Знам. Но исках да ти дам повече време за възстановяване, в случай че имаш нужда от такова. Сега виждам, че съм можела да дойда по-рано, но както вече споменах, не исках да те притискам. Вчера обаче си намерих извинение да го сторя.