Джон Лескроарт: Фатална изневяра

Или не. Не „Сребърен дъб".

Може би бордото щеше да е по-добър избор.

Не очакваше да види Питър тук, но дори малката възможност да се засекат, я накара да тръпне в очакване, докато си проправяше път през тълпата от хора. Постоянно някой, който можеше да е той — но се оказваше, че не е — се появяваше в периферията на зрението й всеки път, в който завиваше зад ъгъла; това очакване беше също толкова силно, колкото е ефектът от шампанското. Макар да го правеше неволно, на всеки две минути слагаше ръка на корема си и си поемаше въздух.

Йерусалимският артишок изглеждаше чудесно и перфектно щеше да се впише с другите зеленчуци, помисли си Кейт.

Натоварена с покупките си, тя се насочи към женската тоалетна. Смяташе след това да излезе навън на слънце, да пие едно капучино и да наблюдава кея, преди да си хване кола на „Юбер", която да я закара у дома. В коридора забеляза може би един от последните публични телефони в Сан Франциско; определено не можеше да се сети за друг.

Една силно татуирана млада жена с пиърсинги, черен потник и отрязани дънки, розова коса и пръстен в носа, стоеше със слушалки в ушите и се смееше пискливо, с което печелеше неодобрителните погледи на минувачите.

Навън Кейт седна на една малка маса, където се наслаждаваше на чудесното кафе и хубавото време. Струваше й се почти нереално, толкова й беше приятно тук, в такава близост до водата, където обикновено се зараждаше следобедният бриз.

Докато отпиваше от кафето си, пристигна един от фериботите и от него слязоха ентусиазирани и радостни пътници. Човекът, седял на масата до нея, беше оставил нещо подобно на кроасан и внезапно една голяма чайка се спусна точно над главата й, сграбчи го и отлетя, за да бъде веднага нападната от друга двойка птици, които кряскаха и създаваха невероятна птича драма.

В същото време момичето с розовата коса, което използваше публичния телефон, излезе от сградата. Забеляза, че Кейт я гледа, но без добре познатия й осъдителен поглед, усмихна й се и й кимна, след което продължи да върви по кея, зави и се изгуби.

Кейт се наслади на последната глътка от кафето си, която беше изключително сладка заради останките неразтворена захар. Провери колко е часът и видя, че е станало три — почти същото време, по което му се обади вчера. Можеше да стои тук колкото си иска и…

Очакването, което се беше зародило в нея, когато седна да пие кафе, от едва забележимо беше изпълнило всяка клетка на тялото й.

Кейт събра нещата си, избута стола назад от масата и стана.

Нямаше да му се обажда от мобилния си телефон. Прекалено рисковано беше. Момичето с розовата коса, което говореше по публичния, беше знак, който не биваше да пренебрегва.

Така или иначе, имаше намерение да се вслуша в съдбата. Смяташе да се остави в нейните ръце. Ако някой друг използваше телефона, когато стигнеше до него…

— Здравейте. Мога ли да разговарям с Питър?

— Не е в офиса. Ще оставите ли съобщение? Или желаете да ви свържа с гласовата му поща?

— Знаете ли как мога да го открия?

— Съжалявам, но нямам представа. Господин Аш проверява редовно гласовата си поща. Ще ви се обади веднага.

— Добре. Благодаря ви. Свържете ме с гласовата му поща.

— Секунда. Готово.

След като й каза „здравей", Тереза му отвърна, че звучи ужасно.

— Благодаря ти — отвърна Питър. — Хубаво е да го чуя. Също така се чувствам ужасно. Не мога и да спя.

— Депресиран ли си?

— Донякъде. Както и да е, обаждам се, за да проверя какво е положението. Има ли нещо, което трябва да знам?

— Не. Спокойно е. Провери ли си гласовата поща?

— Точно преди да ти се обадя. Нямаше нищо.

— Хмм. Странно.

— Защо?

— Една жена те търси преди двадесет минути. Свързах я с гласовата ти поща. Не ти ли е оставила съобщение?

— Очевидно не. Каза ли коя е? За какво става въпрос? Дали е важно?

— Не, нищо не спомена, но приличаше много на жената, която се обади вчера, и каза, че ти е лична приятелка. Сигурен ли си, че не ти е оставила някакво съобщение на гласовата?

— Сигурен съм. Няма нищо.

— О, добре тогава. Ако е важно — каза Тереза, — ще се обади отново.

Доброто им настроение от „Самс Грил" се беше запазило през целия ден. Рон и Кейт седяха в дневната и чакаха децата им да се приберат от училище. Часът беше малко след шест. Кейт стоеше пред големите прозорци в предната част на къщата и наблюдаваше улицата през вътрешните щори. Слънцето беше ниско на запад и къпеше цялата улица в мека жълта светлина. Топлите му лъчи не можеха да проникнат вътре в къщата.