Джон Лескроарт - Фатална изневяра

Стана от стола и отиде до телефона. Започна да набира служебния номер на Джил, но се спря и остави слушалката.

Не прави нищо, каза си, преди да обмислиш последиците в краткосрочен и дългосрочен план.

Не можеше да си позволи още една грешка. Трябваше да помисли и да се увери, че постъпва правилно. Не биваше да опропастява всичко с (поредния) глупав ход.

Трябваше да избягва отчаяните действия.

Всичко зависеше от това.

Кейт и Рон имаха традиция за първия петък от месеца, която водеше своето начало, откакто Кейт напусна местната фирма за рисков капитал, и сега, седемнадесет години по-късно, на стената на уединеното сепаре за двама в задната част на „Самс Грил" имаше малка месингова плочка, на която бяха гравирани имената им. Това беше един малък източник на гордост за тях, затова, когато Кейт се разположи на мястото си, първото нещо, което направи, беше да си целуне пръстите на ръката и да ги допре до табелката. Рон отпи от мартинито си и й кимна в знак, че и той беше изпълнил същия ритуал. Остави чашата си със столче и попита:

— Знаеш ли какъв ден е днес?

— Трябва ми жокер.

— Незначително събитие.

— Хмм. — Кейт взе чашата си и отпи малка глътка от нея. — Колко незначително?

— Средна работа. Средно незначително. Въпреки това — истинско.

— Дай ми още един жокер.

— Добре. Двамата с теб, без децата.

Кейт се облегна назад, скръсти ръце и се нацупи — беше много сладка така. Най-накрая срещна погледа на съпруга си, вдигна пръст и посочи.

— Плочката.

— Добра си — отвърна Рон впечатлен. — Какво за нея?

— Имаме юбилей.

Мъжът се ухили и кимна възхитен.

— Би ли повярвала, ако ти кажа, че числото, за което говорим, е двеста?

— Бих — отвърна Кейт, — само дето знам, че не сме чак толкова стари.

— Ах, забравяш, че времето, прекарано в „Самс Грил", не те състарява, така че сме спестили поне половин година.

— В такъв случай допускам, че има някаква минимална възможност да си прав, старче.

Появи се любимият им сервитьор Стефано, който взе поръчката им за бутилка шампанско „Рьодерер", с което да отбележат годишнината си. Когато мъжът се оттегли и затвори завесите след себе си, Кейт бързо се изправи, наведе се над масата и целуна Рон.

— Здрасти — каза му тя.

— Здрасти и на теб. Искаш ли още една?

— Само гледай да я бива.

Рон сложи ръка на врата на съпругата си и я придърпа към себе си за момент.

— Тази как беше? — попита той, когато я пусна.

— Задоволителна. Доста прилична даже. — Все още усмихната, Кейт се върна на мястото си и отново посочи към плочката. — Каква методология използва, за да изчислиш, че числото е двеста?

Рон също й се усмихна.

— Имаш ли представа колко е чудесно да излезеш с красива жена, която използва думата „методология" правилно?

— И забавна?

— Да, също така и забавна.

Кейт беше изпънала лявата си ръка на масата и Рон я хвана.

— Методологията — напомни му тя.

— Веднага. Нека започнем с няколко предположения — каза мъжът и ги изложи пред нея: средно бяха идвали по дванадесет пъти на година за шест и половина години, преди ресторантът да сложи плочката им, и още единадесет години след това, минус един пропуск на година поради една или друга причина, което ги отвеждаше точно до тяхното посещение номер двеста или някъде около него. — Казвам да го обявим за незначително събитие в живота си и да празнуваме.

— Незначително събитие да е тогава.

— В светлината на това… — Рон бръкна в джоба на сакото си, извади малка кафява филцова кутийка и й я подаде. — За моята партньорка във всичките двеста първи петъци.

Очите на Кейт заблестяха, когато взе кутийката и я отвори. Вътре намери черна перла със златна верижка. Поклати глава. Въздъхна и каза:

— Прекалено си добър, знаеш ли това? Как успях да те задържа?

— Сигурно заради хубавия живот. — Рон сви рамене. — Видях я на една витрина и тя ми проговори. Нямаш други черни перли, нали?

— Знаеш, че нямам. — Кейт закопча верижката на врата си. — Никога няма да я сваля.

След обяда, все още леко замаяна от шампанското, Кейт реши да се разходи в центъра, като си проправяше път през небостъргачите във финансовия район и накрая сви покрай сградите на „Ембаркадеро", където знаеше, че се помещава адвокатската кантора на Питър.

Неусетно се озова пред Фери Билдинг.

В този топъл и слънчев петъчен следобед мястото беше оживено от туристи и местни, които пазаруваха за уикенда. Кейт разгледа щандовете със съдове за готвене, спря се на „екстра върджин" зехтините, сушените гъби, прошутото. Отби се в месарницата на „Голдън Гейт", откъдето реши да купи необходимото за една специална вечеря, с която да благодари отново на Рон за черната перла, а именно голямо парче филе от еленово месо, което му беше любимо. Приготвяше го леко кърваво реър и го сервираше с печени зеленчуци — моркови, див копър, картофи, праз — и бутилка „Сребърен дъб".