Джон Лескроарт - Фатална изневяра

— Благодаря ти. Е, какъв е отговорът ти?

— Какъв беше въпросът?

— Умница.

Бет и Айк, единадесети и дванадесети номер на опашката на „Лебедът" на „Полк Стрийт", стояха с ръце в джобовете и се опитваха да не обръщат внимание на студа — не беше толкова хапещ, колкото предната седмица, но и сега температурите не бяха особено високи. Времето беше доста студено за Сан Франциско. Яркото слънце хвърляше топлина колкото свещ върху торта за рожден ден.

„Лебедът" — едно от най-добрите заведения за морска храна в града — беше традиция за Бет и Айк, когато приключеха работа по някой от случаите си. Чакането на тази никога несвършваща опашка си беше истинско забавление. Днес пред тях беше двойка от Портланд, Орегон, която празнуваше десетата си годишнина — те бяха дошли тук на първата си среща. Точно зад тях беше Дъртата Сали, която маршируваше на място, за да си топли краката (поне така им каза) и си тананикаше — достатъчно силно, за да бъде чута — „Бойният химн на Републиката".

Докато чакаха и между разговорите им с останалите на опашката, инспекторите обсъдиха подобряването на Хедър и Лори и колко беше трудно да отгледаш дете. Поради липсата на всякакви свидетели бяха решили да спрат работа по случая в „Супер Улоа" поне докато следващият обир на такъв магазин не съдържаше подобен модел. Оказа се, че камерата на супермаркета, която обирджиите бяха гръмнали, не беше работила. Бет предположи, че подобни магазини имаха такива само за декорация. Досега не беше виждала камера, която да работи по начина, по който се предполагаше. Телевизорите в тях обаче винаги функционираха перфектно. В крайна сметка бяха намерили гилза, която според Айк можеше да се окаже доста полезна в бъдеще.

Бет започна да се оплаква, че опитите й да коригира почти неразбираемите транскрипции по случаите им са истинска мъка. Зачуди се дали на кандидатите за транскрибиращи не трябва да им се дава някакъв тест, който да определя качествата им.

— Нали се сещаш — каза тя, — като способността да печатат. Какво ще кажеш за това?

— Никога няма да се случи — отвърна Айк.

— Все пак работата им е такава.

— Права си. Което означава, че можеш да ги научиш да го правят. Това пък, от своя страна, означава, че можеш да ги наемеш дори да нямат никакъв предишен опит.

— Има толкова много хора, които могат да печатат. Всяко хлапе в света израства, залепено за клавиатура. Защо да не ги тестваме, преди да ги наемем? Между другото, онзи ден четох статия, в която се казваше, че осемдесет и седем процента от хлапетата под двадесет и пет години не знаят какво е мастилена

лента за пишеща машина. Знаеш ли защо? Защото не знаят какво е пишеща машина. Може би смятат, че е нещо, увито в лента. Айк кимна дълбокомислено.

— Като статията, която четох онзи ден. В нея се казваше, че седемдесет и пет процента от статистиката не е вярна.

Бет го изгледа с хладен поглед.

— Забавно — отвърна тя, след което добави: — Хей, ние сме на ред.

„Лебедът" не разполагаше с маси, имаше само няколко различни стола пред плот за хранене, където всички бяха свити един до друг.

Бет хапна няколко лъжици от мидената си супа и помоли Айк да й разкаже какво се беше случило сутринта в моргата.

— Някакви изненади?

— След разговора ни миналата вечер, след като се разгневи за писмото на Кук до съпругата му…

— Не се разгневих. Просто малко се ядосах. Да изпрати имейл? Я стига!

— Както и да е, трябва да си призная, че слязох в моргата малко предубеден. Исках да се уверя, че тялото не крие някакви тайни, които да елиминират версията със самоубийството.

— Значи си съгласен с мен и с цялата тази имейл измама?

— Всъщност не съм. Смятах, че гониш вятъра. Моето мнение е, че този имейл е напълно истински. Но — Айк вдигна пръст — също така исках да… По дяволите, сещаш се. Бяхме стигнали до момента, в който да закрием случая, и не исках да прецакам нещата, като приема всичко за даденост.

— Много добре си сторил. Как мина там долу?

— Доста добре. Отървах се от всички разумни съмнения. Господин Кук се е самоубил. Искаш ли да ти изложа фактите?

— Давай.

— Първо. Имаше барут по ръката, която е държала пистолета, по предната част на ризата му, на всяко място, на което би очаквал да го намериш, но не и там, където не очакваш.

— Добре. Какво друго?

— Следи от изгаряне? Налични. Траекторията на куршума, минал през мозъка? Показва, че е самоубийство. Между другото, само аз ли си го мисля, или на Пател му хлопа дъската?