Кристофър Райх - Игра на милиарди

— Е, Боби, интересни времена. — Ревънтлоу имаше навика да говори бавно, като по този начин потапяше слушателите си в своята сфера, принуждаваше ги да слушат внимателно.

— Карат сърцето ми да се разтуптява. Септимъс се засмя.

— Да седнем — покани госта си Астър.

— Ръката ти. Какво се е случило?

— Малка злополука у дома. Нищо сериозно. Както и да е, благодаря ти, че се отзова толкова бързо. Исках да преразгледаме инвестицията ти във фонда „Комсток Астър".

— Ти я отхвърли.

— Размислих.

— Вчера не искаше да докоснеш парите ми с триметров стълб.

— Ситуацията се промени оттогава.

— Статията в „Таймс" твърди, че позицията ти в юана е опасно преекспонирана.

— Времето ще покаже дали е така. Въпросът не е дали китайците ще обезценяват, въпросът е кога.

— За съжаление, точно „кога" ме безпокои сега. Вече имам сто милиона във фонда. Ако си потънал, искам да знам, преди да вложа допълнителни средства.

— Изправени сме пред марджин кол, но това не е нищо ново. Разполагаме със средствата да го посрещнем, но вместо да ликвидираме някои от другите позиции на фонда, искаме да потърсим инжекция от капитал, който ще ни позволи — а и на теб — да спечелим, когато юанът промени курса си.

— Ако промени курса си.

— Когато промени курса си.

— Колко допълнителен капитал ти трябва?

— Предложението ти беше за триста милиона. Освен това ще ти гарантирам участие във всичките ни бъдещи фондове.

— Аз имам друга идея.

Астър запази напрегнатата усмивка на лицето си.

— Слушам те.

— Триста милиона долара за двадесет процента собственост във фирмата ти. Можеш да използваш парите както сметнеш за добре. Посрещни марджин кола или започни друг фонд.

— Фирмата не се продава.

— Да не прибързваме с решенията.

— Не бързам. Първото правило, което си поставих, когато създадох „Комсток", беше да управлявам компанията си сам. Без партньори. Никога.

— Готов съм да дам повече. Петстотин милиона.

— Ласкаеш ме. Но както казах, фирмата не се продава. Търся нови инвестиции, това е всичко.

Сянка падна върху лицето на Ревънтлоу. Неизменната му усмивка се изпари. Мъжът стана и направи крачка към вратата.

— Ако трябва да бъда честен, Боби, на улицата се носят слухове, че без външна помощ ще затънеш. Не мисля, че се намираш в позиция да ме отрежеш. В интерес на истината мисля, че адвокатите ти биха казали, че е твоя морална отговорност към инвеститорите ти е да приемеш парите. Всичко друго би било престъпление.

— Това заплаха ли е?

Сянката напусна лицето на Ревънтлоу. Мъжът се засмя. Неизменната му усмивка се завърна и той за пореден път се превърна в изтънчен, космополитен джентълмен.

— Ти си забавен човек. Ще си помисля за инвестицията. Трябва да поразпитам първо. Не бихме искали да вложим триста милиона долара във фонда ти и да ги загубим няколко дни по-късно.

— Обади ми се, когато си готов.

— Мисля, че се нуждаеш от отговор до три следобед утре. Дотогава преводът може да постъпи в сметката ти, преди пазарът да затвори в четири и тридесет. След това „Комсток" ще е в просрочие. Технически погледнато, ще си фалирал. — Ревънтлоу като че ли се наслаждаваше на идеята, макар че това щеше да му струва всичките или част от стоте милиона долара, които вече беше инвестирал. — Сам ще се изпратя.

Астър отиде с него до вратата и му каза довиждане. Шанк се намираше в конферентна зала едно с адвоката на фирмата Франк Аркано. Боби се присъедини към тях, но не седна на масата.

— Е? — зачака Марв.

— Иска да купи част от фирмата.

— Какво му каза?

— Фирмата не се продава. Нито сега, нито когато и да било.

— Значи сме прецакани.

— Той обмисля инвестицията си.

— Кой идиот би вложил парите си във фонда сега? — учуди се Шанк.

— Аз — отвърна Астър. Приятелят му се отпусна в стола си.

— Работя за луд човек.

— Ако Маквей попита къде съм, просто й кажи, че не се чувствам добре. Измисли си нещо… че случилото се ми е повлияло по-сериозно, отколкото съм предполагала. Знаеш процедурата.

Алекс седеше във форда на Бари Минц на отбивката за почивка на магистралата на осем километра от летище „Тетърборо", където Боби държеше самолета.

— Знам процедурата — отвърна Минц. — Въпросът е дали Джан ще се върже.

— Да се надяваме, иначе завръщането ми няма да е от най-щастливите. — Жената погледна колегата си, който взе една черна раница от задната седалка. — Донесе ли всичко, за което те помолих?