Кристофър Райх - Игра на милиарди

Черният колан.

Две думи, които събуждаха мигновен и неприятен ужас, който дори за тридесет години не беше изгубил и част от способността си да го парализира.

Астър прогони думите, престори се, че не ги е чул. Престори се, че нищо не се е случило . Завъртя се върху паркета и огледа антрето. Приличаше повече на галерия, отколкото на семейно фоайе. Очите му разгледаха стълбището, маслените портрети на баща си и дядо си, Едуард и Фредерик Астър. Защо мечтата на имигрантите първо поколение беше да подражават на имигрантите, които бяха дошли преди тях?

Разбира се, Астър не беше истинското име на семейството му. Боби откри истинското си потекло, когато беше на тринадесет и се беше прибрал у дома за ваканцията. Беше отмъкнал две от пурите „Кохиба" на баща си и заедно със свой приятел търсеха кибрит, за да ги запалят. Първото място, на което провери, беше бюрото на Астър-старши. Там, прибран в най-горното чекмедже, се намираше твърд, пожълтял плик, на който пишеше Лично с архаични, криви букви. Боби беше роден любопитко. Нямаше нужда от допълнително приканване. Веднага отвори плика. В него се съдържаха имиграционните документи на дядо му, където името му не беше Фредерик Емил Астър, а Феодор Ицхак Ястрович от Лвов, Полша. Изумен, прибра документа и избяга от стаята. Боби Астър не беше странстващ полски евреин. Той беше американски аристократ от Горен Ийст Сайд на Манхатън, възпитаник на училище „Хорас Ман" и член на епископалната църква „Вси Светии" в Ойстър Бей, Ню Йорк. Никога повече не погледна плика.

Побърза да изгони спомена от главата си. Зад тези стени се криеха и други тайни, други лъжи, които беше най-добре да си останат скрити.

Черният колан.

Астър бавно изкачи стълбите. В ръката си държеше синьото листче, на което пишеше Cassandra9 9. То беше дошло от точно определено място. Най-горното дясно чекмедже на бюрото на баща му. Не можеше да спре да се възхищава на портрета на Едуард. Нито можеше да се насити на кристалния полилей „Сваров-ски", изработен век по-рано за последния император на Австрия. Крачеше все по-бързо. Стигна до първия етаж и продължи по коридора, движеше се бързо и мина покрай спалнята на баща си, без дори да й хвърли поглед.

По-късно, каза си наум. Щеше да има достатъчно време, след като претърсеше офиса му.

Спря на място.

Нямаше да има по-късно.

Едуард Астър беше мъртъв. Никога нямаше да получи шанс да обясни. Никога нямаше да има шанса да се сдобри с единствения си син. Времето за това беше изтекло. Астър трябваше да се сдобрява заради двама им. Вече нямаше да бяга.

Върна се обратно, застана на прага на спалнята на баща си и огледа вътре. Стаята беше както я помнеше: огромно легло с бели чаршафи, яворови мебели, които можеше да са останали от създаването на страната, прозорци с изглед към овощната градина и Ойстър Бей.

Пристъпи като човек, който се беше насочил към бесилото.

Черният колан.

Наказанията винаги бяха налагани тук, в спалнята на родителите му, и рано вечерта. Имаше стриктен протокол за тях, процедура, която никога не се променяше. Започваше се с повикване, оперният баритон на баща му призоваваше името му от стълбите горе.

Мастър Робърт Фредерик Астър.

Винаги изричаше пълното му име.

Ела.

Боби имаше бегли спомени за престъпленията си. Веднъж си беше играл с бръснарските ножчета на баща си и се беше порязал. Когато го попитаха за раната на пръста му, излъга, че си е прищипал ръката в аптечката. Доказателството беше открито в тоалетната чиния на родителите му, където се беше опитвал да го отмие. Астър си беше палав по природа. Лъгането беше част от амплоато му. Дори тогава създаваше само неприятности. По някое време момчешките бели се превърнаха в юношески престъпления. Наказанията му винаги бяха справедливи.

Изкачваше стълбите, изпълнен със страх. (Минаха години, преди да се научи да прикрива страха с арогантност, перчене и противопоставяне.) Треперещ, чакаше пред вратата на спалнята, дланите му бяха потни, стомахът му беше свит от притеснение.

Влез.

Там го чакаше баща му, Едуард Евърет Астър, големецът на „Уолстрийт", председателят на училищния съвет, стълбът на обществото, човек с неопетнена репутация. Той не беше висок мъж, но имаше широки рамене и гръден кош. Косата му винаги беше сресана назад с помощта на помада. В края на деня няколко косъма се отделяха от общото цяло и той малко заприличваше на мореплавател. Сакото и вратовръзката му ги нямаше, но за сметка на това бялата му риза не беше откопчана. В ръка държеше черния си колан от крокодилска кожа, сгънат на две, и по примера на Блай от „Баунти" го потупваше заплашително по бедрото си.