Кристофър Райх - Игра на милиарди

— Какво се случи?

— Това беше краят. Сбогом, Палантир. Който го беше създал, изчезна. Изгуби се от радара.

— И толкова? Никой не го е чувал оттогава?

— Очакваш да се обажда, след като го изритахме? — Уошбърн го погледна странно. — Имам чувството, че си говорил с него по-скоро, отколкото ние.

Грило се намръщи. Това означаваше: „Без коментар". Уошбърн го потупа по рамото.

— Аз изчезвам. Ако някой от шефовете ми ме види да разговарям с богаташче като теб, ще си помисли, че съм новият Олдрич Еймс [55] Олдрич Еймс (р. 1941) — анализатор на ЦРУ, който се оказва къртица на КГБ. Излежава доживотна присъда за шпионаж, без право на помилване. — Б. пр. .

— В този случай бих казал, че е точно обратното. Помагаш на добрите.

— Добрите? — учуди се Уошбърн. — Кои са те?

— Знаеш кои са.

— Може и така да е. Ти си един от тях, Грилоу. Това е единствената причина да съм тук.

Двамата мъже стигнаха до ъгъла на „Пето авеню" и се спряха, преди да прекосят, като така позволиха на пешеходците да се движат около тях.

— Виж, Джеб, клиентът ми иска да ти благодари за услугите ти.

— Няма начин — отвърна Уошбърн ужасен. — Правя това за Бог и страната ни.

— Мога да ти купя чифт обувки. „Ферагамо".

— Купи един на жена ми. Тридесет и седми номер. Не ме питай откъде знам.

— Имаш ги, Джеб.

Уошбърн се обърна и погледна Грило в очите.

— Все още ли пушиш онези гадни цигари.

— Шърманките? Да. Искаш ли една?

— По дяволите, не. Просто се чудех защо един умен и възпитан шибаняк като теб иска да се самоубие. — Афроамери-канецът се засмя. — Цигарите вече не са никаква опасност, след като си се заел с Палантир. Ще ти дам един безплатен съвет, Грилоу. Дните ти са преброени.

„СН-53 Супер Сталиън", който превозваше осемте членове на Екип Три, наближи нефтената платформа „Тамондо" от юг и се приземи на площадката в 20:20 часа местно време. Наоколо кипеше оживление. Нощната смяна имаше още четири часа до края и навсякъде по тесните мостчета и платформи се виждаха моряци и работници, които наблюдаваха работата на гигантската пробивна машина, която се въртеше денонощно и изваждаше суровия нефт на повърхността. Почти половината от шестдесет и петте мъже на смяна работеха в затворена среда, надълбоко в съоръжението, където температурите често достигаха четиридесет градуса и шумът беше оглушителен. Само няколко души забелязаха появата на хеликоптера, но и те побързаха да обърнат глави и да забравят, че птичката беше кацнала. Носеше се слух за група посетители от Мексико. Слухът също така настояваше очите да бъдат затворени, а устите запушени. Никой от екипажа нямаше проблем с това. Работниците знаеха как да спазват заповеди.

Членовете на Екип Три слязоха на палубата. Един от началниците с шапка и слънчеви очила ги отведе до частна трапезария близо до стола за хранене. Чакаше ги царско угощение. Палачинки, яйца, бекон, наденички, свежи плодове, печива и разнообразие от сокове. Наемниците напълниха чиниите си и започнаха да се хранят бързо и мълчаливо. Те също бяха получили своите инструкции. Ядене. Влизане. Излизане. И никакво отваряне на устите.

Тридесет минути след като слязоха, отново се завърнаха на площадката за кацане и се качиха на презаредения хеликоптер.

В девет часа и две минути летателният апарат отлетя и се насочи на север към Съединените американски щати. По време на престоя на пътниците никой не провери документите им, макар че технически те идваха от друга страна. Нито пък някой отбеляза официално присъствието им. Според документацията Екип Три никога не беше стъпвал на платформа „Тамондо".

Два часа по-късно „СН-53" кацна в комплекса на „Нобъл Енърджи" в Хума, Луизиана. Екип Три слезе на пистата и отиде до очакващия го ван. Отново никакви пътни документи не бяха проверявани. Нямаше никакви официални представители на граничния контрол. Какъв беше смисълът? За всеки тази група от хора беше поредният екипаж, щастлив да се върне на твърда земя след двуседмичното си дежурство в океана.

Екип Три се намираше на американска земя.

— Накъде да карам? — попита Джон Съливан.

— „Чери Хил". — Астър видя изненадания поглед на Съли, докато се наместваше на задната седалка. — Чу ме. И настъпи педала.

— Да, сър.

Съливан се насочи на север към „Деланси Стрийт" и прекоси Ийст Ривър по Уилиамсбърг Бридж, преди да се включи в движението по магистрала „Бруклин Куинс". В 10:15 часа трафикът беше слаб и превозното средство се движеше с добро време. Стигна до 1-495 за петнадесет минути.