Кристофър Райх - Игра на милиарди

— Ще предам нашата загриженост, че това трябва да се случи бързо — продължи Маквей. — Но отсега нататък говори с Бил. Знам как се чувстваш. Мислиш си, че случилото се на „Уиндърмиър" е по твоя вина и че е твоя работа да оправиш нещата. Но аз уважавам йерархията. Това е шоуто на Барнс. Край на разговора. Изяснихме ли се?

Алекс не отговори. Маквей повтори въпроса си разгневена.

— Да — отвърна агентката. — Изяснихме се.

— Довиждане.

Алесандра затвори. Обади се на Бил Барнс и в интерес на честността и бъдещите работни взаимоотношения му предаде разговора си с Маквей. Барнс отвърна изключително любезно, че ще се обади на техния човек в посолството в Лондон, и обеща да я държи в течение.

— В момента, в който нещо се случи, ще ти се обадя. Давам ти дума.

Алекс не беше очарована от честността му. Отиде в кухнята и си направи кана с кафе. Предварително знаеше какво щеше да се случи с молбата на Барнс. Първо легатът в Лондон щеше да се обади на своя колега в МИ-5. Щеше да бъде насрочена среща, най-рано за този следобед, но най-вероятно за сряда. МИ-5 вероятно щеше да има някои връзки в ГРААЛ. Щяха да се обадят. Щяха да уредят обяд. Всичко щеше да е изключително официално. По учебник. По британски. Щеше да дойде четвъртъкът и след това…

Алекс удари чашата си на плота и навсякъде разля кафе.

Четвъртък беше прекалено късно.

Екип Две кацна на международното летище „Ватерло" в покрайнините на градовете близнаци Кичънър-Ватерло, на 160 километра източно от Торонто, в 8:05 часа местно време. Кичънър-Ватерло, или КВ, както повечето ги наричаха, бяха известни като центъра на канадската високотехнологична индустрия. Градовете можеха да се похвалят с два университета, известни със своите програми по електроинженерство и информационни технологии, както и с няколко мултинационални корпорации, включително световен лидер в разработването и производството на смартфони и по-малък, но високоуважаван разработчик на микрочипове.

Седемте мъже и жени, които слязоха от самолета, вървяха наперено по пистата и влязоха в залата за имиграционна проверка. До обяд не се очакваха други самолети и в будката имаше само един офицер на Канадските имиграционни служби. Той се усмихна и приветства португалските посетители в страната си. Предположи, че са дошли да се видят с канадските си колеги на някое софтуерно мероприятие. Никой от пристигналите не каза нещо повече от „добро утро" или „здравейте". Дори да изглеждаха прекалено стояли на слънце и в добро физическо състояние за хора, които си изкарваха прехраната чрез писане с часове на софтуерен код, пиене на „Ред Бул" и нагъване на „Скитълс", служителят не спомена нищо. Нито отбеляза липсата на багаж. Изключително странно беше за професионалисти от Ай Ти индустрията да осъществяват дневни пътувания до централите на компаниите си. Освен това вниманието на мъжа беше отвлечено от нещо друго: бъг в наблюдателната система на летището.

Десет минути преди самолетът да кацне, цялото видеонаблюдение се срина. Шестнадесет камери, които осигуряваха картина в реално време на всеки квадратен сантиметър от 20-акровото летище, спряха да работят. Въпреки трескавите си усилия летищните техници не успяха да открият повредата. Положението беше, както един от тях се изрази, „сякаш някой е изключил цялата система". Нищо от нещата, които опитаха, не даде резултат.

Екипът се качи във ван, който беше паркиран до тротоара. Пътуваха двадесет минути през тучната околност, покрай крави, които пасяха на слънце, и фермери, които прибираха сено. Хората в превозното средство бяха спокойни. Те знаеха, че влизането в страната е също толкова важно, колкото самата операция. Намираха се на чужда територия. Във всеки един момент нещо можеше да се обърка и те бяха готови за това. Ванът намали внезапно и всички глави се насочиха напред. Оказа се, че е просто един амиш със своите кон и каруца в средата на пътя.

Наброяваха тридесет, когато се събраха в Намибия преди месец. Континентът Африка продължаваше да се намира в смутни времена, както винаги в бурната си история. Машинации от всякакъв тип се осъществяваха от Мароко до Мозамбик, от Того до Танзания и навсякъде другаде. Източникът на напрежението не беше земята, а онова, което се намираше под нея. Ако през късния осемнадесети век бе имало голямо грабене, то ранният двадесет и първи век беше свидетел на голямото минерално съревнование. Страни по цялото земно кълбо се бореха за правата над нефтени находища, минерални залежи и ценни метали. На първо място беше Китай. Частни изпълнители организираха полети до всяка голяма столица. Някои от хората бяха миньори, други инженери, а трети — старите колониални любимци — наемници.