Кристофър Райх - Игра на милиарди

Лудницата настъпи минути след като Астър приключи разговора си с Магнус Лий.

— Боби, Джей Кантрел се обажда.

Джей Кантрел беше един от кредиторите на „Комсток". Той беше тексаски аристократ, потомък на петролен барон, който притежаваше половината Хюстън. Кантрел живееше в Ню Йорк от тридесет години, но говорът му беше също толкова носов, колкото в деня, в който пристигна.

— Предполагам, не се обаждаш, за да си бъбрим.

— Ще ми се да беше така. Просто исках да те предупредя, че ако стойностите се задържат, ще изискаме марджин кол от сто и петдесет милиона този следобед.

— Наясно съм с това.

— Знам, че си — отвърна Кантрел. — Също така знам, че няма нужда да се тревожим за „Комсток".

— Недей, Джей. Доларът ще се покачи срещу юана. Мъжът прочисти гърлото си и когато заговори, носовият му говор беше изгубил част от своя чар.

— Не това имах предвид.

— Знам какво имаше предвид, Джей.

— И?

— Ще говорим след затварянето.

— Чакай малко, Боби — каза Кантрел като едно добро момче към друго. — Сто и петдесет е доста голяма купчина дребни. Ще ми се да можех да кажа на моите момчета, че всичко е чудничко при теб.

— Не може да е по-добре, Джей. Благодаря ти, че попита.

— Значи мога да им кажа…

— Можеш да им кажеш, че ще говорим след затварянето.

Астър затвори телефона. Очите му бяха залепнали за монитора през цялото време на разговора, не искаше да пропусне каквато и да е промяна в позицията. Всяко покачване или снижаване дори със стотна от цента означаваше печалба или загуба на милиони долари. Усещаше как вената на слепоочието му тупти.

Секунда по-късно телефонът му иззвъня отново.

— Сам Блок се обажда на първа линия — съобщи асистентът му.

Блок беше друг кредитор, един от двамата на неделното Мидено парти, които Астър смяташе за приятели. Блок беше старомоден. Двамата почитаха едно правило: никакви глупости.

— Здрасти, Сам.

— Прецака се, Боби.

— Дай ми малко време.

— Имаш шест часа до затварянето. И двадесет и четири след това, за да оправиш нещата.

— Какво ти дължим?

— Двеста. Чат ли си?

— Чакай да си проверя джобовете.

— Никой не е в настроение за шеги днес, приятелче. Това се случва наистина. Няма никакъв знак нещо да се промени. Аз също гледах пресконференцията миналата нощ. Не си единственият, който изпитва трудности. Какво, по дяволите, си мислеше?

Астър се намръщи. Да печелиш на голямо или да губиш на голямо, въпросът беше един и същ. Само тонът беше различен. Адмирации или укоряване. Точно сега беше проклет.

— Ще говорим след затварянето, Сам.

— Не мога да те спася този път. Правилата са си правила. Много хора гледат. Знаеш как е.

— Да, знам как е. И Сам… благодаря. — Астър затвори.

Болката в слепоочието му се усили. Телефонът иззвъня отново.

— Кой е този път? — попита асистента си.

— Адам Уайнстийн от „Таймс".

Уайнстийн водеше колонката „Сделката на деня" за вестника. Той беше Хеда Хопър на „Уолстрийт" и също толкова мазен и неприятен като нея, с репутация, че винаги надушва големите истории. Астър си беше взел дозата простотии за сутринта. Да сподели истината с някой вестник, беше като да даде въже на палач. Не се заблуждаваше. Уайнстийн беше екзекутор. Познаваше правилния човек, който да го разкара.

— Прехвърли го на Марв.

Една лампичка премигваше. Астър не й обърна внимание. Вместо това се обади на Съли и му каза да докара колата пред сградата. Направи едно последно обаждане.

— Свържете ме със Септимъс Ревънтлоу.

— Секунда.

Миг по-късно се разнесе глас от другата страна на линията:

— Здравей, Боби. Защо не се обаждаш от личния си номер?

— Имам проблеми с телефона. Здравей, Септимъс. Ще ми отделиш ли минутка?

— Аз трябва да ти задам този въпрос след отношението ти вчера. Няма нужда да те питам защо се обаждаш.

— Пазарите се движат нагоре и надолу.

— Това трябва да ме успокои или да ме накара да оттегля семейните пари от фонда ти?

— Времето ще покаже. Заставаме твърдо зад позицията.

— А китайското обръщение?

— Надуват се заради изборите този петък.

— Възможно ли е едни избори да променят толкова много?

— Абсолютно. Новите членове, избрани в Постоянния комитет, ще обявят каква посока ще поеме страната.

— Смяташ, че ще се съобразят с обещанията, дадени на страната ти?

— Нямат избор. Изключително трудно е да управляваш страна от милиард и половина, дори когато икономиката ти е в разцвет. Точно сега е в застой. Ценова стабилност над всичко. Сам можеш да се сетиш какво означава това.