Кристофър Райх - Игра на милиарди

— Явно работи — посочи Боби.

— Не за дълго — възпротиви се Лонгфелоу. — Не може. Китайците трябва да обезценят.

— Това означава да кажат на американското правителство да ходи да си го начука.

— Точно така — съгласи се Лонгфелоу.

— Заложили сме една лодка с пари на това мнение.

— Не е просто мнение — провикна се шотландецът. — Факт е.

Астър удари с отворена длан по масата. Тримата мъже се стреснаха. Когато шефът им заговори, той шепнеше:

— Назад сме с четиристотин милиона долара. Това е единственият факт, който ме тревожи.

Китай. Средното царство. За малко повече от тридесет години страната с 1,4 милиарда жители претърпя най-титаничната икономическа трансформация, която светът беше виждал, откакто японците приветстваха комодор Пери в Токио през 1854 и поставиха началото на Реставрацията Мейджи.

В основата на забележителния скок напред беше създаването и развитието на експорта. Евтиният китайски труд привлече чуждестранни корпорации да произвеждат продукти на изгодни цени. Тези корпорации инвестираха във фабрики и изнасяха произведеното по целия свят. Бяха построени жилища, предимно под формата на комплекси от небостъргачи, за да осигурят място за живеене за стотиците хиляди бедни селяни, които дойдоха в градовете, за да работят за прехраната си. Бяха изградени пътища, за да могат да се транспортират суровините до фабриките и готовата продукция до пазара. Пристанищата бяха разширени, за да се осигурят условия за повече и по-големи кораби, които да вземат стоката. Следващата крачка беше строежът на летища. Бяха изградени електроцентрали, за да произвеждат и осигуряват електричество за бързо растящата индустриална база. Градове като Гуанджоу, Шънджън и Чунцин експлодираха, превърнаха се от забравени блата в индустриално динамо.

Докато страната просперираше, доходите на нейните жители се увеличаваха. От финансова гледна точка доходът на глава от населението скочи от 300 долара на година през 1987 на 3000 долара през 2012. Брутният вътрешен продукт, мерилото за икономическата мощ на една страна, се увеличи с 330 процента при годишни темпове повече от 12 процента. (В сравнение с него през същия период този на Америка се беше увеличил със скромните 60 процента.) Популацията на Шанхай и Пекин се беше удвоила. През 2012 имаше 160 града, които можеха да се похвалят с повече от 1 милион жители, 35 града с повече от 3 милиона и 9 градски конгломерата с повече от 5 милиона. Шанхай и покрайнините му даваха дом на 23 милиона души.

Вместо да харчат свободно и да купуват потребителски стоки — и впоследствие да създадат вътрешно търсене за собствените си продукти, — китайците спестяваха. Те винаги бяха демонстрирали маниакално желание да притежават имоти и злато. Тези спестявания бяха държани под формата на златни монети и кюлчета или инвестирани в жилищни комплекси. Правителството спря да бъде основният строител на жилища. Частният сектор пое щафетата.

Скоростта на строене се ускори. Банките бяха червиви от пари, генерирани от процъфтяващия износ на страната, които индустрията не можеше да усвои под формата на заеми достатъчно бързо. Законите за практиките за кредитиране бяха оскъдни и много често пренебрегвани. Спекулациите бяха национално забавление. Апартаментите бяха изкупувани веднага след като бъдеха построени. Инвеститорите, много от които бяха фермери и селяни допреди няколко години, препродаваха имоти на главозамайващи цени. Стойностите удариха небето. Обикновените жилищни комплекси отстъпиха място на по-големи, а след това и на цели градове от небостъргачи. До 2012 тези „призрачни градове", градски конгломерати с домове, паркове, магазини, пътища, канализация и дори оптични кабели, които да осигуряват телефон, телевизия и интернет услуги, можеха да бъдат срещнати в цялата страна. Казано накратко, разполагаха с всичко друго, само не и с живи, дишащи човешки същества.

Въпреки това китайците продължаваха да строят.

Мащабът на растеж на страната беше толкова огромен, че направо беше невъобразим.

По-лесно беше човек да се възхищава на инженерните чудеса на Китай. Съществуваше свободната икономическа зона на Гуанджоу и Шънджън, където стотици тридесететажни жилищни сгради стояха толкова близо една до друга, че приличаха на войници по време на парад, които се издигаха върху земя, представлявала оризища допреди двадесет години. Там беше „Три клисури", която се смяташе за най-голямата водноелектрическа централа в света. (Почти нищо не се говореше за близо петте милиона селяни, които насила бяха преместени с минимална или никаква компенсация.) Там беше Пекинският национален стадион, наричан „Птичето гнездо", построен за Олимпийските игри, проведени през 2008 в Пекин, който изигра ролята на предвестник на един блестящ, напреднал в технологично отношение и напълно модерен Китай. Както и странният, футуристичен район на Шанхай Пудонг с неговите странни небостъргачи, на върха на които имаше гигантски глобуси.