Кристофър Райх - Игра на милиарди

— Чак пък пълна. — Присви очи, за да прочете числата на екрана. — С какво разполагаш?

— Със същото като вчера. Позицията се е закрепила на 6,175.

— Значи можем да очакваме шестстотинмилионен марджин кол в края на деня, ако нещата се запазят. Какво имаме?

— След петдесетте милиона, които преведохме на Зарек вчера?

— Да.

— „Комсток Астър" има още тридесет свободни. Останалото е в акции.

— Само тридесет? Кой ми позволи да вложа четиридесет процента от фонда в една позиция?

— Мисля, че беше ти, сър. Боби се изправи.

— Не можем да вземем повече кредити от банки. Никой няма да ни даде и цент, преди да си извадим главите от водата. Това ни оставя с два варианта.

— Ревънтлоу?

— Или някой друг, който е достатъчно умен, за да осъзнае, че залогът ни е правилен и че по някое време през следващите седемдесет и два часа, когато нашият човек бъде избран в Постоянния комитет, юанът ще започне да губи стойност като въздух от спукана гума и това ще го направи неприлично богат.

— Този инвеститор също така трябва да бъде достатъчно умен, за да повярва, че ти, един нюйоркчанин, чието познание за Китай идва от шестмесечно посещение, когато беше на двадесет години, знае повече за икономическата политика от първокласен правителствен представител, който преди няколко часа обеща по телевизията, че страната ще продължи да повишава стойността на валутата си срещу долара.

— Точно така.

Шанк сложи ръка върху устата си, за да прикрие напиращия в него скептицизъм.

— Какъв е вторият вариант?

— Знаеш какъв е.

Очите на Марв бяха по-мрачни от всякога.

— Хинденбърг.

— Ще обявим фонда в ликвидация. Ще продадем всичко, което имаме в „Комсток Астър". Ще платим марджин кола.

— Ще закрием фирмата. Боби кимна.

— Кой ще повери парите си на човек, който току-що е изгубил два милиарда долара?

— Не мога да се сетя за много имена. — Шанк подсмръкна и посочи към правоъгълния пакет. — Колко?

— Недостатъчно.

— Нещо друго?

— Къщата в Хамптънс. Хижата в Аспен. Ранчото в Уайоминг.

— Ще купя ферарито от теб.

— Благодаря ти, Марв. Спасяваш ми живота.

— Дори това да е достатъчно, за да стигнем четиристотин милиона — а то не е, — няма как да съберем парите в кеш навреме. Знаеш правилата. Трябва да платим двадесет и четири часа след като марджин колът е изискан.

— Можеш ли да ги накараш да удължат срока?

— Може да мога. Може да не мога. И в двата случая ще се разрази голям пожар на „Уолстрийт".

— Значи се насочваме към вариант едно.

Астър видя, че в далечния край на търговския отдел беше светната лампа. Излезе от офиса си точно навреме, за да види малка, плъхоподобна фигура да върви по коридора.

— Какво има? — попита Шанк.

— Айвън. Трябва да говоря с него. — Боби се върна в офиса. — О, Марв. Организирай среща с китайския екип в осем.

— Тези момчета обикновено не се появяват на работа толкова рано.

— Осем. Трябва да си тръгна веднага след нея. Шанк отстъпи, челото му се набръчка недоумяващо.

— Не отново. Казах ти да стоиш настрана.

— Ти нямаш думата.

— Въобще не си прав, че нямам думата. Няма да напускаш офиса днес. Какво ще правиш? Ще гониш вятъра. Опомни се. Ако не се обадиш на Алекс и не й разкажеш всичко, аз ще го направя.

Астър хвана Шанк за ризата и вратовръзката, преди мъжът да се е усетил.

— Няма да се обаждаш на никого. Ясно ли е?

Марв премига гневно насреща му, вдигна ръце, все още не можеше да осъзнае какво се беше случило, какво правеше най-добрият му приятел.

— Какво, по дяволите?

Астър го пусна. Самият той беше изненадан от действията си, но не съжаляваше за тях.

— Хей, Марв…

— Какво?

— Гледай си работата.

— Айвън. Трябваш ми за секунда.

— Всичко наред ли е? Да не би някоя от платформите да е изключена? — Д-р Айвън Давидоф скочи от бюрото си и започна да оглежда мониторите и екраните, които представляваха офиса му.

— Всичко е наред — отвърна Астър. — Успокой се. Освен ако не знаеш някакъв начин, който да накара цифрите да тръгнат нагоре.

Айвън го изгледа нервно, сякаш вече беше обмислял подобна възможност.

— Не… още не.

Мъжът беше слаб и блед, с тридневна брада, обръсната глава и тъмни очи, които изглеждаха така, сякаш през него минават 30 000 волта. Имаше научна степен от Политехнически институт „Ранселар" в Ню Йорк и беше прекарал три или четири години на запад в „Епъл", където беше правил авангардни неща, за които още не искаше да говори. Заради стреса се беше махнал от там. Айвън не беше човек, който да работи по петнадесет часа на ден в безмилостния, изпълнен с крайни срокове свят на Силициевата долина. Той беше човек, който обичаше да се занимава с изтънчени търговски платформи, които задвижваха ежедневния бизнес на „Комсток", и да работи в тиха, подредена среда, която можеше да контролира.