Кристофър Райх - Игра на милиарди

— Ще се справя.

Навън утрото беше хладно и свежо. Боби се спря на тротоара, огледа се за нещо подозрително. Отказа се след няколко секунди. Не би могъл да разпознае един професионален убиец, дори онзи да хукнеше срещу него с оръжие в ръка. Тръгна отново, изнервен, но притеснението му го напусна след няколко пресечки. Слънцето се подаваше на хоризонта и топлите му лъчи прочистваха всичко, което докоснеха: паветата пред кафето на ъгъла, покритата с мръсотия решетка, която предпазваше магазина за алкохол отсреща, дори и тухлените стени, покрити с графити. Всичко се оцвети в светлина и направи града едно по-добро място.

Насочи се на юг по „Десето авеню" и мина няколко пресечки, преди да завие по „Вашингтон" и да тръгне към Сохо и Вилидж. Носеше обичайното си облекло: тъмносин костюм, бяла риза, обувки с връзки и вратовръзка, която беше прибрал в джоба си за спешни случаи. Имаше голяма вероятност да му потрябва днес. Поглеждаше зорко към всеки уличен ъгъл, към добре познатите витрини и ресторанти. Знаеше, че му е бил даден втори шанс да живее, може би дори беше помилван. По някое време започна да си мисли, че всичко се случва с определена причина. Не беше сигурен дали животът имаше цел, но ако наистина имаше такава, каква можеше да е неговата? Не беше толкова самонадеян, че да предполага защо тези неща се случваха или да смята, че по-висша сила е намесена. Просто знаеше по някакъв неясен начин, че животът ти дава знаци и зависи изцяло от теб да ги забележиш и — което беше по-важното — да действаш според тях.

Според него имаше причина да не стъпи право в асансьорната шахта, да падне и да умре. Не вярваше причината да беше възможността да се върне на работа и да продължи да влага цялата си енергия в печеленето на колкото може повече пари. Имаше по-висша причина и тази причина беше да разбере какво се беше случило с баща му.

Астър вярваше, че е така. Не беше точно пътуване до Дамаск, но както и да е… самият той не беше светец. Само като се замислеше по темата и започваше да се чувства неудобно.

Погледна към една улична табела.

„Чърч Стрийт" [50] Чърч (от англ. Churc.li) — църква. — Б. пр. .

— Съвпадение — изрече на глас той. Продължи да върви.

— Какво търсиш тук толкова рано?

— Не можах да спя.

— Аз също.

— Загазили сме я здравата, шефе.

Марв Шанк надничаше от бюрото си. Часът беше малко след шест, а ризата му вече беше намачкана, вратовръзката му отметната на една страна, бузите му — потъмнели от наболата брада, която беше избегнала самобръсначката му. Ако изглеждам наполовина толкова зле, колкото него, помисли си Астър , то наистина сме загазили.

— Ела в офиса ми. Ще измислим как да си изчистим ботушите от всичко това.

— Ще продължат да миришат.

Боби постави ръка на рамото на Марв, докато вървяха към офиса му.

— Не`аш ник`ва вера.

Търговският отдел беше пуст. Една примигваща флуоресцентна лампа осветяваше помещението и му придаваше меланхоличното усещане, че е изоставено, бална зала след забавата. Час по-късно тридесет от най-умните мъже и жени на планетата щяха да изпълнят пространството, хора с кипящи амбиции и сериозен интелект, които щяха да измислят стратегии, да анализират факти, да осъществяват залози в най-ефикасните пазарни ниши в човешката история, щяха да изпълнят залата с енергия, която щеше да е достатъчна да освети цял Манхатън и другите квартали на Ню Йорк. Сега обаче бяха само двамата срещу надигналото се препятствие.

Астър влезе в офиса си, включи осветлението и остави пакета в единия край на бюрото.

— Какво носиш? — попита Шанк.

— Това ли? — Боби се намести на стола си и се завъртя, за да погледне екраните с цени. — Застраховка.

Марв вдигна пакета, опипа ъглите му, след което го остави.

— Каквото си мисля ли е?

— Аха.

— Просто го сложи в колата и го докара тук?

— В интерес на истината го пренесох на крака. Не исках да будя Съли толкова рано. Имахме тежък ден вчера.

Шанк стана по-блед, отколкото беше преди минутка.

— Вървял си дотук?

— Няма и пет километра от дома ми. Кой ще тръгне да ме напада в пет сутринта? Много хора излизат толкова рано. Това е най-безопасната част от деня.

— Да, виждам някои от тези хора да се мотаят на моста и да си говорят сами. Наистина е безопасно.

— Не се тревожи. Бягам по този маршрут постоянно.

— Вече се чувствам по-добре. За момент си помислих, че работя с пълна откачалка.

Астър обмисли думите на приятеля си.