Кристофър Райх - Игра на милиарди

— Диваци — изуми се Лий.

С това мъжът закри срещата. След като се ръкува и пожела приятен ден на директорите си, той се замисли за основните точки от нея. За по-големите дялови участия в повече компании в Америка и Европа. За допълнителните покупки на богати на минерали земи в страни по цялото земно кълбо. За новите американски съкровищни бонове, които бяха купили и които увеличаваха зависимостта на Америка от Китай. Всяка година страната му ставаше по-силна, а останалата част от света — по-слаба.

Това беше само началото.

Нюйоркската фондова борса се намираше на ъгъла на „Уолстрийт" и „Броуд" в Долен Манхатън. Сградата беше построена през 1903 година и със своите шест коринтски капители (или колони) под голям мраморен фронтон приличаше на Партенона. От 11 септември насам беше станало модерно да се закачва американският флаг на фасадата на сградите. Бащата на Астър работеше тук шест години. В този период Боби беше посещавал етажа десетина пъти, но никога не беше имал намерение да се свърже с него. Погледна сградата и си помисли колко лесно би било да му се обади, да му каже „здрасти" и да му предложи да пийнат нещо в заведението на ъгъла.

Колко лесно би…

Астър забави крачка, след което спря изцяло. На устните му се появи печална усмивка. Не, напомни си той, въобще нямаше да бъде лесно. Баща му не обичаше неочаквани посещения.

— Робърт, ти ли си?

Астър направи още една крачка в залата и се изпъна, доколкото му беше възможно. Годината беше 1987, средата на октомври. Той беше на петнадесет, висок метър и седемдесет и два, но нощем се молеше да продължава да расте. Подаръкът за баща му беше опакован и пъхнат под мишница. Носеше училищната си униформа — синьо сако, сиви панталони, бяла риза и вратовръзка на райета — и в този момент осъзна, че е грешка да бъде с нея.

— Здрасти, татко. Честит рожден ден.

Петдесетина добре облечени мъже и жени със зачервени бузи бяха седнали около трите маси на етажа за частни партита на „21". Макар да не познаваше повечето от тях, разпозна доста от лицата. Там бяха кметът, шефът на полицията и един известен репортер. Имаше няколко видни мениджъри от „Уолстрийт". Забеляза директора на голяма инвестиционна банка и седнал на масата срещу него, човека, когото беше сменил. Всички лица едновременно се обърнаха към Боби. Жените се усмихнаха. Мъжете изчакаха реда си.

— Донесох ти нещо — каза Астър, стиснал подаръка. — За празненството ти.

Едуард Астър стана бавно, без да си направи труда да тръгне към него и да го посрещне.

— Днес е четвъртък, нали ?

— Петнадесети октомври — допълни Боби. — Поне се надявам да е. — Няколко от гостите се засмяха. Той последва примера им, радваше се, че беше разчупил леда, очите му прескачаха нервно от лице на лице, търсеше подкрепа.

— Все още ли учиш в „Диърфийлд", млади момко? — попита кметът. Астър си спомни, че беше чувал баща си да говори за него по начин, който би накарал някой моряк да се изчерви. Въпреки това мъжът беше тук, седнал до Едуард, и някак си знаеше, че посещава академията „Диърфийлд". Видя как очите на баща му просветнаха. Кметът не можеше да избере по-неприятен въпрос.

— Не, сър — отвърна Астър. — Не…

— Той беше изритан от там — обясни Едуард Астър с характерния за него гръмък баритон. — Моят син, пироманът.

Боби се опита да се усмихне. Усилието беше болезнено.

— Просто запален лист хартия… в кошчето ми за боклук… лоша оценка на теста.

— Просто лист хартия, който подпали завесите и изгори сериозно един от твоите състуденти.

— Само ръцете му. Втора степен. Нищо му няма.

В помещението настъпи тишина. Цялата сърдечност и добро настроение, които царяха тук, се бяха изпарили, сякаш засмукани от помпа. Усмивките също се стопиха.

— В момента синът ми посещава „Кент" — съобщи Едуард Астър.

Боби прибра подаръка за рождения ден отново под мишницата си. Нямаше значение какво беше донесъл. То нямаше да бъде достатъчно.

— Поне засега — добави глуповато Боби с цел да спечели отново тълпата на своя страна. — Утре пак имам тест по математика.

Разнесе се кикот, имаше и няколко усмивки. Баща му прочисти гърлото си и отново настъпи тишина.

— Като заговорихме за утре, не трябва ли да си на училище?

— Да, сър.

— Моля те да споделиш, Робърт, как успя да се присъединиш към нас в девет вечерта?