Кристофър Райх - Игра на милиарди

Астър отиде при униформения служител на пропускателния пункт на „Броуд" 2. Русокос, червендалест мъж, облечен в син костюм, стоеше на няколко стъпки от тях. Като чу името на Боби, той се приближи.

— Слоун Томасън — представи се. — Моите съболезнования. Аз се грижех за сигурността на баща ви. Елате с мен.

Томасън поведе Астър в сградата. Боби мина през детектора за метали и двамата се насочиха към асансьорите.

— Идвали ли сте тук и преди? — попита Томасън.

— Само на етажа.

— Офисът на баща ви е на „Уол" 11. Борсовият комплекс е съставен от осем сгради, които заемат целия квартал. Истински лабиринт.

Асансьорът пристигна и Томасън натисна бутона за седемнадесетия етаж.

Астър изчака вратите да се затворят, след което попита:

— Знаехте ли, че баща ми планира да ходи във Вашингтон тази седмица?

— Не, сър, не знаех. Мое задължение беше да се грижа за сигурността му само тук, в Борсата, и при официални пътувания. Говорих с баща ви в петък сутринта, когато си тръгваше от офиса. Каза ми, че ще прекара уикенда в дома си в Ойстър Бей.

— Тръгнал си е в петък сутринта? Не ми звучи като нещо характерно за него. Изглеждаше ли ви разтревожен за нещо? Стори ли ви се странен?

— Не ми е работа да обсъждам подобни неща, но не. През следващата седмица имахме планирано пътуване до Атланта. На баща ви не му допадаше да работи с новите собственици. Нищо странно относно това. Но разтревожен? Не.

През декември 2012 Нюйоркската фондова борса беше купена от „Интерконтинентал Ексчейндж", или ИКЕ, гигантски международен концерн, който се занимаваше с търговия на фючърси и деривати. Астър не мислеше, че новите собственици са проблемът. По-скоро арогантността на баща му. Едуард Астър не обичаше да се отчита пред други.

Асансьорът намали ход. Вратите се отвориха. Томасън тръгна на зиг-заг в плетеница от коридори. Астър вървеше до него. За първи път идваше в директорските офиси на Борсата и се чувстваше като плъх в лабиринт. Спътникът му правилно беше нарекъл мястото по този начин. Коридорът свършваше в огромна, висока чакалня със син мокет и снимки, представящи историята на Борсата.

— Стигнахме — съобщи Томасън. — Офисът на баща ви е вътре. Госпожа Кенеди, секретарката му, ви очаква.

— Благодаря ви. — Астър се ръкува с човека. — Кажете ми нещо, с какво се занимавахте, преди да започнете работа тук?

— Прекарах двадесет и пет години в тайните служби. Последното ми назначение беше да оглавявам охраната на президента.

— Имате ли още приятели в службите?

— Много.

— Знаете ли какво се е объркало миналата нощ? Какво се е случило?

— Говори се, че шофьорът е изгубил контрол над автомобила.

— Колата е ускорявала по Южната морава. Това е малко повече от да се качиш на тротоар или да се удариш в дърво.

— Да, сър, така е.

Астър си помисли, че Томасън знае повече, отколкото казва.

— Е?

Мъжът се наведе, сякаш разкриваше някаква тайна.

— Когато казах „изгубил контрол", нямах предвид, че е шофирал прекалено бързо или че по някакъв начин е сгрешил. Имах предвид, че шофьорът не е бил способен да контролира превозното средство по никакъв начин.

— Тогава кой го е правил?

Астър зачака за обяснение, но Томасън не изрече нищо повече. Преди да успее да го притисне, една малка, птицеподобна жена излезе от офиса си, тръгна право към него и го прегърна.

— Съжалявам за загубата ви — каза тя.

Астър отвърна нежно на прегръдката. Усети, че жената плаче и я държа в ръцете си, докато не престана.

— Моля да ме извините. — Тя отстъпи назад и избърса очите си. — Аз съм Долорес Кенеди. Работих за баща ви през последните пет години.

Кенеди изглеждаше приятна брюнетка, имаше къса коса и любознателния поглед на учителка.

— Опасявам се, че не бяхме близки — обясни Астър.

— О, знам — отвърна жената, сякаш отчуждаването им я нараняваше. — Но той говореше за вас.

Боби не коментира тези думи. Не мислеше, че иска да разбира какво точно беше казвал баща му. Благодари на Томасън, след което последва Долорес Кенеди в огромно пространство с офиси.

— Може ли да огледам наоколо?

— Тази сутрин се обадиха от ФБР. Помолиха никой да не докосва вещите му, докато екипът им не се появи.

— Няма да пипам нищо.

Секретарката хвърли поглед през рамо. Томасън кимна.

— Добре — съгласи се тя. — От тук.

Офисът беше разкошен, с висок, украсен таван, тъмен мокет и бюро, което би накарало всеки капиталист да се гордее. Снимки на баща му с различни бизнесмени, шоумени, атлети и политически фигури бяха запълнили лавици в шкафа му, където се бореха за пространство с пластмасовите блокчета на най-новите компании, които се бяха включили в надпреварата.