Кристофър Райх - Игра на милиарди

Астър не очакваше подобен въпрос. Или ако го очакваше, се надяваше да бъде зададен на четири очи, когато щеше да разкаже глупавата си история, че е получил разрешение от декана. Наистина беше много добър лъжец, но доста се надценяваше, предвид че в компанията на масата присъстваше шефът на Нюйоркската полиция и се взираше в него. Погледна баща си, стоеше като статуя в костюм от три части, ръцете му бяха мушнати в колана на панталона му, а очите му го пронизваха, все едно го беше хванал да краде нечий портфейл.

— Аз… ъх… — Астър обмисли варианта да си тръгне. Вратата беше точно зад него. Бързо завъртане и щеше да се изпари, преди някой да успее да изрече и дума. Гордостта му щеше да бъде опетнена, но щеше да има време да се отбие в „Трейдър Викс" в центъра за коктейл „Май тай" и в 23:04 часа щеше да успее да стигне до Уестпорт.

— Чакаме — прикани го баща му като съдия, който настоява за самопризнания.

Значи щеше да е истината.

— Подкупих проктора — обясни Астър.

— М-моля?

Това беше най-близкото нещо до заекване, което Боби някога беше чувал да излиза от устата на баща му.

— Подкупих проктора на общежитието си — продължи той. — Играхме на покер преди футболната тренировка и той изгуби петдесет кинта. Знаех, че парите му трябват, за да изведе приятелката си този уикенд. Казах, че ще му опростя дълга, ако ми позволи да дойда в Ню Йорк за тази нощ.

— И той се съгласи?

— Иска да му се отвори парашутът, нали така?

При тези думи цялата зала избухна в смях. Шефът на полицията покри устата си и погледна настрани, но също се усмихваше. Както и кметът. Астър видя как очите на баща му се присвиха, челюстта му се стегна, след което добави:

— Обясних му, че е рожденият ти ден, разбира се.

Едуард Астър изчака в помещението да настъпи тишина.

— Много забавно, Робърт, както винаги. Сигурен съм, че всички доста ще се забавляваме, когато те изключат за напускане на кампуса без разрешение.

— Не се тревожи, татко, тръгвам си. Просто исках да ти донеса това. — Астър си проправи път между масите и подаде подаръка на баща си. Той беше тънък и с размерите на лист хартия.

Едуард Астър го остави на масата.

— Няма ли да го отвориш?

— Единственият подарък, който искам от теб, са добри оценки — каза баща му. — По възможност без двойки.

Боби се приближи още повече, за да могат да говорят, без цялата зала да ги чува какво си казват.

— Това е доклад, който подготвих за училище. Става въпрос за фондовата борса. Разбираш ли, имам чувството, че нещо е напът да се случи…

— Така ли? Радвам се. Нещо винаги се случва с пазарите.

— Имам предвид, мисля, че се образува балон. Цените са прекалено високи, предвид доходите.

— Какво разбираш ти от всичко това?

— Занимавах се известно време с търговия. Не с истинска, само на хартия… сещаш се, в училище.

— Търговия или комарджийство? Има разлика.

— Да, сър. Наясно съм с това.

— Не можеш да блъфираш пазара, Робърт.

— Справям се добре. С търговията. Както ти си ме учил.

— Надигащият се прилив вдига всички лодки.

— Не мисля, че ще продължи. В интерес на истината мисля, че нещо лошо ще се случи. Като катастрофа. И то много скоро.

Едуард Астър се извърна от него и разпери ръце към гостите си.

— Моят син, предсказателят. Не е достатъчно да бягаш от училище и да ме злепоставяш пред най-добрите ми приятели, но сега си тръгнал да ми даваш съвети относно пазара.

— Татко, просто ме остави да довърша…

— Току-що го стори.

Астър се вторачи в очите на баща си, зачуди се как беше възможно да се е появил от този мъж, как беше възможно да споделя каквото и да било с него. Без да изрече повече и дума, той напусна залата и продължи по стълбите към гардеробната. Погледна часовника си и видя, че наближава десет. Познаваше портиера на „Лаймлайт". Забрави за 23:04 часа и за училище утре, както и за последствията от отсъствието си.

— Младежо, чакай малко.

Астър се обърна. Към него вървеше директорът на известната инвестиционна банка.

— Да, сър?

— Каква беше ръката ти?

— Моля?

— Когато си играл покер този следобед и си бил проктора си, какво държеше?

Астър облече палтото си.

— Аз ли? Нищо. Просто блъфирах.

Някакъв камион паркираше наблизо и грохотът му извади Астър от унеса. На петдесетина метра от него един голям ван с маркировка на нюйоркската полиция спря пред входа на „Ексчейндж Плейс", отворения единствено за пешеходци площад пред Борсата. Десетина мъже, облечени в черни бойни дрехи — шлемове, жилетки, ботуши, скочиха от вана, държаха автомати до гърдите си. Това бяха членове на елитния отряд „Херкулес" към нюйоркската полиция. Сградата на Фондовата борса беше една от основните „трудни мишени" в града. Нищо не олицетворяваше по-нагледно доброто и лошото на американския капитализъм. Жителите на Манхатън до един се смятаха за експерти по темата за борбата с тероризма.