Кристофър Райх - Игра на милиарди

Екипът в количествения фонд не работеше в Манхатън, а в заключен бункер в Гринуич, Кънектикът, където можеха да си редят кодове ден и нощ. Носеше се слух, че от време на време си организираха зубърски оргии, на които пиеха най-новата специална бира, нагъваха месни пръчици и формулираха нови и още по-изпипани алгоритми. Всичко беше математика, през цялото време.

Заедно тези три фонда управляваха 2 милиарда долара. Тази година най-добре се беше справил количественият, беше постигнал 27 процента възвръщаемост. Рисковият беше най-зле, само 4 процента.

Накрая идваше „Комсток Астър", фондът, който управляваше самият той. „Комсток Астър" беше макрофонд, което означаваше, че залага на голямо, особено в посоките на валутите. Откакто валутите спряха да се движат много, фонд „Астър" разчиташе на ливъридж, за да увеличава залозите си. Ако успееше да заеме достатъчно, 2 процента движение нагоре или надолу можеше да означава 20 процента печалба или загуба. С повече заеми печалбата можеше да стигне до 200 процента. Ливъриджът беше наркотик. Колкото повече използваш, толкова повече искаш да използваш. Спечели пари… вдигни си ливъриджа и удари десетката. Когато изгубиш пари… заеми още и си върни изгубеното.

Търговците никога не грешаха… докато не сгрешаха.

Фонд „Астър" управляваше 3 милиарда долара. Тази сутрин 1 милиард долара бяха инвестирани в „позицията".

На последно място, в единадесет часа щеше да се състои седмичната понеделнишка оперативка, на която мениджърите му обсъждаха състоянието на фондовете си, какво се беше вдигнало, какво беше паднало, оплакваха се за пазара, ако нещо се беше объркало, и се хвалеха, ако нещо беше завършило добре.

— Време е конференцията да започне — съобщи Шанк.

Астър погледна екрана. В долната му част се въртеше лента със съобщението: Пресконференцията е преместена за 08:00 китайско време.

— Май нямаме късмет.

— Какво? — Шанк се довлече и прочете банера. — Осем часа китайско време е девет вечерта наше време. Ще трябва да… — Мъжът не приключи изречението си. — Майка му стара.

— Какво има?

Марв стоеше като прикован пред монитора с валутите.

— Позицията.

— Какво за нея?

— 6,295 — каза Шанк. — 6,292. Шибанячката укрепва. Астър завъртя стола си по-близо до екрана.

— Не може да се движи толкова бързо.

„Тя" беше китайската валута, официално наречена ренминби, но по-известна като юан. 6,292 означаваше колко юана можеха да купят един американски долар. Ако числото отидеше надолу, това означаваше, че юанът укрепва срещу долара. По-малко юани бяха нужни, за да се купи един долар. (Следователно доларът отслабваше.) Ако числото отидеше нагоре, юанът отслабваше. Щяха да са необходими повече юани, за да се купи един долар. (Следователно доларът укрепваше.)

На друг монитор вървеше стойността на инвестицията в позицията на „Комсток Астър". Една минута по-рано цифрите бяха в здравословно черно и показваха 50 милиона печалба. Сега бяха станали червени. Всичките девет от тях.

— Да не сме надолу със сто милиона? — попита Астър.

— Така изглежда — отвърна Шанк.

Боби Астър залагаше, че юанът ще отслабне срещу долара. Напълно убеден беше, че скоро ще бъдат необходими повече юани, за да се купи един долар. Искаше числото да се повиши. Беше заложил 2 милиарда от парите на фонда си, за да докаже, че е прав.

И тогава, преди Астър да успее да изрече и дума, преди да успее да премигне, цифрите отново станаха черни. 6,30.

— Отново сме в черното.

Шанк погледна към екрана така, все едно го беше ухапал по задника.

— Какво се случи току-що?

— Нямам представа — отвърна Боби. — Но предполагам, че има нещо общо с желанието на търговския представител да премести пресконференцията.

— Господи… мислиш ли? — учуди се Шанк.

През последните десет години стойността на юана се беше увеличила спрямо стойността на долара. Движенията бяха бавни и стабилни, само по 1 или 2 процента на година. Преди пет години бяха необходими седем юана, за да се купи един долар. Днес — само шест и тридесет. Това „преоценяване" или оскъпяване на юана направи китайския износ по-скъп и американския внос по-евтин. САЩ одобряваше това. Китай — не.

— Искаш ли да звъннеш на твоя човек? — попита Шанк. — Попитай го какво мисли.

— Не — отвърна Астър. — Не искам да го занимавам. Зает е.

— Той е експертът по тези въпроси.

— И така сме си добре. — Боби се обади на секретарката си: — Барб — започна той, когато жената вдигна телефона, — измести срещите ми за следобеда.