Кристофър Райх - Игра на милиарди

Астър изчака, но никой не помръдна. Плесна с ръце.

— Имам предвид веднага.

Помещението отново се оживи.

Боби продължи към офиса си. Откри „Комсток Партнърс" преди петнадесет години, тогава беше на двадесет и шест. Името на фирмата беше лъжа от самото начало. Нямаше никакви партньори. Само Робърт Астър, единствен собственик и главен инвеститор. В света на финансите „Комсток" технически се класифицираше като „хедж фонд". Хедж фондът беше един от онези забавни термини, които означаваха всичко и нищо едновременно. Просто казано, хедж фондът представляваше „частно партньорство, което инвестираше в публично търгувани ценни книжа или финансови деривати". Това означаваше, че купува и продава акции, облигации, стоки, валути и абсолютно всичко друго, с което човек можеше законно да спекулира, за да направи печалба. Но това беше само началото.

Повечето хедж фондове си приличаха по четири неща. Първото, и най-важното, беше структурата на възнагражденията, тъй като търговците бяха загрижени за едно-единствено нещо (както и самият Астър) и това нещо беше правенето на пари. „Комсток", като по-голямата част от конкурентите си, използваше нещо, наречено „две и двадесет" модел. Фирмата задържаше двадесет процента — една пета — от всички печалби за себе си. Освен тези двадесет процента вземаше и такса за управление от два процента върху всички средства, инвестирани при него, независимо дали накрая печелеше, или губеше. В това отношение Астър беше истински джентълмен. Начисляваше два процента само върху средствата, които наистина бяха инвестирани в негови позиции. Парите, които стояха в банката, бяха освободени от подобна такса. Дори отчиташе лихвите на инвеститорите.

Другите три неща, по които си приличаха хедж фондовете, бяха свързани с това как Астър инвестираше парите, които му бяха поверени. Както самото име подсказваше, той често „хеджираше" инвестициите, което означаваше, че ако заложи на някоя стока, че ще се повиши, веднага залагаше на друга, че ще се понижи. Идеята беше да се пази от колебания на пазара. „Хеджирането" обикновено ограничаваше възвръщаемостта, но осигуряваше на инвеститора безопасен марджин. Не беше особено умно да заложиш всичките си чипове на червено или на черно.

Следващото нещо в инструментариума на Астър беше наречено „ливъридж" и неговата цел беше да увеличи стойността на залозите. „Ливъридж" означаваше да вземеш заем, за да подсилиш размера на залога си. Едно време инвеститорите купуваха стока „на марджин" [20] Марджин (среща се доста често и като маржин) — в буквален превод означава разлика, резерв. Търговията на марджин е търговия на база гаранционна сума, предоставена от клиента (служи за гаранция и се намира в сметката му за търговия). Марджинът се измерва като процент от стойността на сделката — 1 % марджин при позиция 1000 лв. е равен на 10 лв. — Б. пр. , което означаваше, че се опитваха да удвоят стойността на тази стока, за да могат да купят друга. Така беше при старата школа. В наши дни инвеститорите използваха „ливъридж". Астър беше заел милиарди долари, за да подсили залозите си на всичко: стоки, облигации, петрол, пшеница, свински гърди и особено валути.

Последният елемент означаваше свобода. Хедж фондове като „Комсток" оперираха в дълбоките води, където почти нямаше правила. Когато един инвеститор подпишеше споразумение и прехвърлеше парите си в хедж фонд, той даваше на Астър доверието си, позволяваше му да прави пари по най-добрия начин, по който преценеше.

Затова Боби обичаше този бизнес. Хедж фондовете представляваха законно позволение да залагаш — и то да залагаш на голямо, — без Големия брат да наднича през рамото ти и да ти казва какво да правиш, как да го правиш и което беше по-лошо, да изисква огромно парче от печалбата ти, когато спечелиш. Бог да благослови Америка.

Астър продължи към края на отдела. Макар че беше лято, повечето от търговците носеха връхни дрехи и пуловери. Боби държеше помещението на студените шестнадесет градуса. Искаше момчетата и момичетата му да бъдат нащрек. Много от пуловерите им бяха с имената на университетите им. Повечето бяха от Стоун-Брук и Уортън. На Астър хич не му пукаше кой къде беше учил. (В крайна сметка той не успя да получи никакво висше образование.) Пукаше му за умните. Самият той беше избрал дванадесетте мъже и двете жени, които работеха за него, от най-добрите фирми в света. Имаше двама британци, няколко индийци, едно момиче от Шанхай, израелец, дори и няколко американци. Пълна гама от персонажи — от екстровертни кретени до интровертни кретени. Талантливите търговци не бяха особено добри в света на човешките отношения. Или както Алекс често обичаше да казва: „Едното е за сметка на другото".