Кристофър Райх - Игра на милиарди

Обади се на колегата си в МИ-5 и му разказа за посещението си в ГРААЛ и разпита на Джеймс Солт. Мъжът й каза да закара колата на майора до адрес на Кенсингтън, недалеч от централата на Петицата до река Темза.

— Ами Скотланд Ярд? — попита агентката на ФБР.

— Кой ? Размърдай се.

Алекс се огледа наоколо. Забеляза една двойка, която се разхождаше под дърветата на петдесетина метра от нея. Огледа се във всички посоки. Нямаше никой друг наблизо.

Труповете бяха тежки и трудни за преместване. Вложи цялата си сила, за да избута Солт на пътническото място. Когато се намести зад волана, забеляза, че дрехите й са изцапани с кръвта на мъжа. Закопча сакото и вдигна яката си, за да прикрие колкото може повече.

Запали двигателя, завъртя колата на сто и осемдесет градуса и напусна паркинга.

Маквей й се обади пет минути по-късно.

— Не си се обаждала в ГРААЛ отново, нали?

Гневът беше изчезнал от гласа й. Говореше Маквей, която обичаше да действа. Алекс беше помилвана от началничката си.

— Крис Рийс-Джоунс се обади на Солт преди няколко минути, но аз не отговорих. Изслушах записа на гласовата поща. Очевидно има намерение да се срещне с адвокатите на компанията, за да признае участието си, преди нещата да се раздухат.

— Добре. Говорих с Петицата. Обещаха да отнесат доказателствата ти до мировия съдия. Предвид случилото се на наша територия и случилото се там, едва ли ще срещнат затруднения с вземането на заповед за претърсването на офисите на ГРААЛ и дома на Солт.

— Чудесно — отвърна Алекс. Британците не си губеха времето, щом ставаше въпрос за осуетяване на терористични атаки. Ако трябваше да отрежат някой ъгъл, нямаше да се подвоумят да го направят. По-късно щяха да го залепят, ако се наложеше.

— Измъкваме директора от сутрешната му среща в Капитолия, за да се заеме с това — продължи Маквей. — Ясно е, че ще се наложи да се срещне с британския министър-председател. Това означава, че трябва да уведомим и президента. Наистина успя да поставиш специалната връзка между нашите страни на изпитание.

— Джан, имам нужда от услуга. Относно южноафриканския имейл адрес. Солт се е обаждал на човек на име Скинър, който е с южноафрикански номер, веднага след като говори с ГРААЛ. — Алекс продиктува номера. — Дай го на момчетата в техническия отдел. Да видим дали ще успеят да засекат местоположението на господин Скинър. Ако предчувствието ми не ме лъже, този човек е част от всичко.

— Ще ни трябва заповед за това.

— Записът сигурно ще помогне.

— Насилваш нещата, хлапе.

— Солт има свой човек в посолството ни тук. Знаеше, че не съм в Англия официално. — Алекс продиктува номера на майора и точното време на обаждането. — Проследи го и разбери кой е на заплата при него и на кого се е обадил в Бюрото.

— Някакви предположения?

— Човек от нашия офис. Гарантирам.

Къщата в Маклийн, Вирджиния, представляваше двуетажна тухлена постройка с черни капаци на прозорците и градински жокей, който да посреща гостите. Астър хвана чукалото и изчака да стане точно 7:30 часа, за да почука три пъти. Мъж, който явно се обличаше за работа, отвори почти мигновено.

— Да?

— Господин Носи. Казвам се Боби Астър. Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано, но смятам, че баща ми ви е посетил в неделя. Може ли да вляза?

Носи беше слаб и мургав, с много късо подстригана коса и хлътнали кафяви очи. Носеше каки панталони и поло риза, на която беше извезано името на компания „Бритиум" над лявата му гърда. Астър се намираше на правилното място.

— Очаквах някой да дойде — каза Носи. — Но смятах, че ще са ФБР или полицията.

— От никоя служба ли не са ви посетили?

— Само вие. Предполагам, че не сте агент или нещо подобно.

— Мениджър съм на хедж фонд. Живея в Ню Йорк. Погледът на Носи просветна.

— „Комсток"?

— Това съм аз.

Мъжът отпи от чаша, на която беше написано Американски плавателен съд „ДАЛАС".

— Влизайте. Тъкмо се приготвях за работа.

— Това вашият кораб ли е? — попита Боби и посочи към чашата.

— Всъщност е подводница. Прекарах десет години на тази ядрена машина. В тази къща вратата е люк, подът е палуба, а тоалетната е галюн. Съпругата ми ненавижда това. Децата смятат, че е забавно. — Носи погледна през рамото на Астър към спринтъра. — Ваш ли е?

— Да.

— По-голям е от някои от подводниците, на които съм служил. Има ли шофьор някъде там?

— Има.

— Защо не се качите при мен, докато пътувам за офиса? Можем да поговорим по пътя. Чакам обаждане в девет, което не мога да пропусна. Новите собственици. — Носи завъртя очи.