Кристофър Райх - Игра на милиарди

Отново се намираше на „Уиндърмиър Стрийт" и лежеше просната по гръб, неспособна да спре Ламбер да застреля Джими Малой.

Нямаше да позволи да се случи отново.

Премига и зрението й се възвърна. Солт шофираше от неправилната страна на пътя. Огромна сребърна решетка се насочи към тях.

— Внимавай! — провикна се тя.

Камионът се отклони от пътя им, едва чу пронизителния звук на клаксона му през звъненето в ушите си. Солт завъртя волана наляво и отново се върна в тяхното платно. В този момент Алекс се изправи в седалката, хвана горната част на ръката му с лявата си длан, изви тялото си, положи предмишницата му на коляното си и я счупи.

Солт изпищя. Пистолетът падна на пода. Тя веднага го взе и навря дулото в слепоочието му.

— Спри колата — нареди му Алекс.

Майорът насочи автомобила към паркинга, все още шофираше с висока скорост. Наби рязко спирачките и преди да спрат, се извиха на една страна.

— Шибана кучка. Счупи ми ръката.

— Искам име — настоя Алекс. — Или ти обещавам, че ще ти счупя и другата.

— Не знам името му — отвърна Солт, докато държеше ръката си. — Свърза се с мен преди три месеца. Каза ми, че иска да събере екип за работа в чужбина. Преврат. Опасен бизнес. Обеща да ми плати цяло състояние. Разорен съм. Нуждаех се от парите. Не е споменавал нищо за Америка.

— Колко ти плати?

— Един милион. Лири, а не долари.

— Кои са другите?

— Хора, с които съм работил преди. Някои са от полка, други от легиона като Ламбер. Има всякакви. Белгийци. Шведи. Също така и жени.

— Жени?

— Той настоя. Искал да се слеят.

— Къде да се слеят?

— Не знам.

— Колко са?

— Няколко. Десет. Може би дванадесет.

— Глупости. — Алекс го удари по счупената ръка. — Колко са?

— Тридесет. Изпратих всичките в Намибия. Имат ранчо там. Тренировъчна база или нещо подобно. Шестима отпаднаха. — Солт потръпна. — Трябва да отида в болница. Имам чувството, че костта е пробила кожата.

Алесандра опипа ръката на мъжа и той потрепери.

— Не кървиш — констатира тя. — Ще издържиш този лек дискомфорт.

— Дискомфорт? Това си е чиста агония.

— Как го наричаше?

— Никак. Той се представяше като стария ми приятел. Алекс усети, че майорът се подвоуми, преди да отговори.

Лъжеше я. Никой не се съгласяваше да вербува тридесет мъже и жени, без да знае името на работодателя си. Потупа счупената ръка на Солт с пистолета.

— Не ме лъжи. Искам име. Мъжът стисна зъби.

— Начукай си го.

— Искам име!

В този момент другата му ръка се стрелна към нея. Алекс видя сребърния проблясък между пръстите му. Стреля два пъти с пистолета в гърдите. Солт падна върху вратата и тя забеляза ножа, късото, остро като бръснач острие, което се подаваше между средния и безименния пръст.

Майорът се погледна.

— Мамка му.

— Кой ти плати? — попита Алекс. — Кой е „старият приятел"?

— Така или иначе закъсня — отвърна той.

— Кога ще се случи? Днес? Утре?

Солт се намръщи, когато тялото му затрепери.

— Моля те — каза жената. — Поне спаси живота на приятелите си.

— Начукай си го.

Мъжът се закашля. От устата му бликна кръв. Умря.

Алекс излезе от колата, чувстваше се замаяна. Вдиша дълбоко няколко пъти, което й помогна да се посъвземе, но не успя да направи нищо за туптенето в главата си. Имаше сътресение. Бузата я болеше и усещаше как окото й се подува. Трябваше да се отдалечи, имаше нужда от пространство, за да обмисли положението си.

Огледа се наоколо. Дъждът беше отстъпил място на разпръснатите в небето облаци и прокрадващото се слънце. На паркинга имаше още три коли. Всички бяха паркирани на разстояние една от друга. Засега нямаше никой наблизо, но това щеше да се промени. Един камион мина по главния път и след миг отново беше сама, единствено с шибащия вятър и собственото й учестено дишане, които й правеха компания.

Погледна обратно към колата. Солт се беше свлякъл върху волана. Целият беше в кръв, затова трябваше да мисли бързо, в случай че се появеше някой полицай. Нямаше спор, налагаше се да изчезне. Току-що уби човек. Тя беше служител на реда. На служба или не, не биваше да бяга от действията си.

Върна се до колата.

Нямаше да избяга, но все още имаше работа за вършене.

Плъзна се на пътническото място и претърси Солт. В джоба на сакото намери портфейла му. За три минути си записа номерата на всяка кредитна карта, която човекът притежаваше, както и на шофьорската му книжка и картата му за социално осигуряване. Носеше 500 лири в кеш. Нямаше никакви снимки. Само няколко стари визитки, които го определяха като основател/директор на ГРААЛ.