Кристофър Райх - Игра на милиарди

Майор Джеймс Солт се обади по пладне. Бързо стана ясно, че беше направил сериозно проучване.

— Сигурен ли си, че е сама? — попита Рийс-Джоунс. — Какво от това? Няма значение дали са я изпратили от Ню Йорк, или не. Тя е тук и знае за връзката на Ламбер с теб… Не, не знам къде отиде… Пристигна тази сутрин с частен самолет… „Гатуик"… не, не знам какъв тип… чакай, беше „Гълфстрийм"… описание… кестенява коса, дълга до раменете, доста красива, атлетична. Дрехи… защо?… Определено имаме избор… Няма да участвам в това… Няма и това е… Трябва ли да се страхувам, Джим? Джим? Там ли си?.. . Копеле.

Алекс постави визитката на Крис Рийс-Джоунс на масата и набра официалния номер на компанията.

— ГРААЛ. С кого да ви свържа? — Операторът беше мъж и акцентът му подсказваше, че е просто служител, вероятно от Северна Англия.

— Обажда се Джейн Грийнхил от американското посолство, търся майор Солт.

— Майор Солт вече не работи за компанията. Да ви прехвърля ли на гласовата му поща?

— Извинявам се. Забравих за реорганизацията ви. Разполагате ли с личния му номер? Посланикът желае да разговаря с него по много належащ проблем.

— Разбира се, госпожо Грийнхил. Забелязвам, че не се обаждате от телефонната линия на посолството.

— Съжалявам. Малко сме изнервени тук тази сутрин. Не съм на бюрото си. Ако желаете, мога да ви звънна, когато се добера до него?

Последва пауза и Алекс предположи, че операторът проверява дали в посолството има служителка с име Джейн Грийн-хил, която в действителност беше секретарка на посланика и лична нейна приятелка.

— Това няма да е необходимо, госпожо Грийнхил. Ще се радвам да ви дам номера на майор Солт.

Алекс си го записа в тефтера.

— Това домашният, служебният или мобилният му номер е? Както вече казах, става въпрос за спешен случай.

— Домашният му. Не ми е позволено да ви давам друг номер.

— Случайно да знаете дали си е у дома по това време?

— Майор Солт обикновено започва деня си в клуба.

— Кралския автомобилен клуб?

— Боже мили, не. „Уайтс" на „Сейнт Джеймсис Стрийт".

— Май го познавате доста добре, а?

— Служил съм под негово командване, така че, да, госпожо.

— Майор Солт е добър човек. Посланикът го харесва много. Благодаря ви, господин…

— Нолан.

— Господин Нолан. Довиждане.

Алекс нави вестника, прибра го в сака си и десет секунди по-късно беше на крака. Дъждът беше спрял и когато излезе на улицата, побърза да си повика такси.

— Накъде, госпожо? — попита таксиметровият шофьор.

— „Уайтс". — Алекс скочи на задната седалка. — Ще получиш допълнителна петачка, ако ме закараш за десет минути.

— Отбий.

Алекс забеляза майора под тентата на входа към „Уайтс". Той беше висок, добре поддържан здравеняк, с пясъчноруса коса, която беше започнала да посивява, и челюст, която можеше да събаря стени. Според докладите беше на около петдесет, но на нея й изглеждаше с десет години по-млад. Носеше сако, сиви панталони и елегантна бяла риза. Майор Джеймс Солт все още си беше чистокръвен военен.

— Това е мой приятел — обясни тя. — Искам да го изненадам. Шофьорът на таксито срещна погледа й.

— Ако така гледате приятелите си, не искам дори и да си помисля как сте с враговете.

Солт подаде билетчето си на момчето, което паркираше колите, и пристъпи към края на тротоара.

— Искам да го следваш няколко пресечки — каза Алекс.

— Парите са ваши, госпожо. Ще го следвам чак до Глазгоу, ако желаете.

Алекс се облегна назад, погледът й не се отделяше от Солт. Това беше първият й пробив и беше благодарна за възможността. Тъмносин „Астън Мартин" се появи от паркинга и спря до тротоара. Солт сложи банкнота в ръката на момчето и се настани зад волана. Автомобилът изрева. Таксиметровият шофьор прие скоростта, с която тръгна спортната кола, за обида и настъпи газта. Таксито се тресеше и подскачаше, докато набираше скорост. „Пикадили" представляваше дълъг, прав път и Алекс преброи само два светофара пред тях, преди да минат Хайд Парк. След това нямаше да й се отвори възможност.

Първият светофар пред тях светна жълто. Спортната кола не намали въобще.

— Давай — нареди тя.

Таксиметровият шофьор не отмести крак от педала на газта и се плъзна точно когато светна червено. Човекът не можеше да направи нищо пред астън мартина. Алекс сви ръка в юмрук и стисна толкова силно челюстта си, че имаше чувството, че ще си счупи зъб. Спортната кола увеличаваше дистанцията. Погледна последния светофар. След него Солт щеше да настъпи педала на газта и да отлети (точно така би направила и тя). Всякаква възможност да се изправи срещу него щеше да бъде изгубена.