Кристофър Райх - Игра на милиарди

— Нещо такова — отвърна Рийс-Джоунс с усмивка подобна на Чеширската котка. — От тук.

Жената поведе Алекс през отворено пространство с бюра и работни маси. Тук-там имаше по някой човек зад тях. Всички бяха облечени в елегантни ризи на райета, с отворени яки и навити ръкави. Някои от тях четяха сутрешния вестник. Един беше на телефона, но когато заговори, гласът му беше толкова мек, че звучеше като шумолящо кадифе.

— Спокоен ден?

— Не точно.

Алекс очакваше половината служители да са бивши агенти на разузнаването, да са работили за МИ-5, по-известни като Кутията, или МИ-6, разузнавателната служба. Останалите вероятно бяха от Скотланд Ярд и различни клонове на британската армия, предимно от САС — Специална авиодесантна служба на Великобритания.

Рийс-Джоунс влезе в един проветрив, спартански офис. Бюрото беше от матирано стъкло и полирани стоманени крака. Имаше телефон, тетрадка, черно-бели фотографии на пусти пейзажи и почти нищо друго.

— Моля, седнете. Чай?

— Не, благодаря — отвърна Алекс, остави чантата си на пода и се разположи.

Рийс-Джоунс седна на стол с ниска облегалка.

— Спокоен ли беше полетът ви? Частните самолети правят нещата доста по-лесни.

Алесандра не беше казала на своя контакт в Петицата, че смята да използва джета на Боби, което означаваше, че Крис Рийс-Джоунс си имаше свои собствени контакти.

— Очаквах да разговарям с майор Солт.

— Майор Солт вече не работи тук.

— Не знаех. Отскоро ли го няма?

— От три месеца. Клиентите винаги се изненадват, като видят, че мястото му е заето от жена. Очевидно е, че и вие сте изненадана.

— Малко — отвърна Алекс. Но това беше лъжа. Всъщност беше доста изненадана. Жените може и да вършеха добра работа в силите на реда на САЩ и да показваха добри резултати в Западна Европа, но не беше чувала да са започнали да работят за частните военни организации.

— Ще приема това като комплимент. — Рийс-Джоунс я гледаше дръзко. Очите й бяха сини, кожата й гладка като алабастър, а косата й имаше платинено рус цвят, който само най-скъпите колористи можеха да гарантират. Алекс предположи, че е на около петдесет, плюс-минус някоя годинка. Също така предположи, че е шпионин, който се е насочил към частния сектор. Беше прекалено лъскава и полирана, за да е била полицайка.

— Грешите — каза англичанката, сякаш беше прочела мислите й. — Не съм призрак. Всички ме мислят за такава. Не съм била и в Скотланд Ярд. Получих обучението си в ЛУИ, Лондонското училище по икономика. Аз съм банкерка. Или поне бях такава. Частни инвестиции. Фирмата ми купи мястото преди три месеца. Военното приватизиране е пазар с перспектива.

— А майор Солт?

— Никога не е бил човек на числата. Все още му харесва да си цапа обувките с кал, ако ме разбирате какво искам да кажа.

— С кал или с кръв? — попита Алекс.

— Вероятно и с двете. — Рийс-Джоунс се усмихна учтиво. — Майор Солт продължава да ни помага. Консултира ни.

Алесандра кимна, надеждите й да получи някаква информация относно Ламбер се изпариха на секундата.

— Всичко това е доста необичайно — каза англичанката. — Разбира се, свикнали сме да ни посещават наши колеги, които са от другата страна.

— Мислех си, че сме на една и съща страна.

— Имах предвид публичния сектор.

— Извинете ме — каза Алекс. — Смятах, че говорим за силите на реда.

— Помагаме, когато е възможно, но предпочитаме да ни предупреждават. Нямате ли легати и подобни, които да уреждат такива въпроси?

— Нямаше време да минавам през обичайните канали. Рийс-Джоунс обмисли чутото.

— Е — каза най-накрая тя. — Какво има?

— Интересуваме се от мъж с връзки във вашата компания. Люк Ламбер.

— Продължавайте.

— Ламбер е бивш легионер. Преди няколко години е работил с Тревър Манинг на мисия в Коморски съюз. Майор Солт е бил част от нея, ако не греша. Обща тайна е, че организацията ви е помогнала да се наемат войниците.

— Това беше старата компания. Преди моето време. Но дори да не беше, пак нямаше да мога да коментирам. Нашата политика е да не обсъждаме клиентите си, а политиката ни е желязна, опасявам се. — След като това беше уточнено, Рийс-Джоунс постави ръце на бюрото си и се усмихна. — Какво е направил този Ламбер все пак?

— Мъртъв е. Помислих си, че предвид обстоятелствата може да решите да направите изключение.

— А какви са обстоятелствата?

— Смятаме, че Ламбер е част от по-голяма група, която планира скорошна атака на американска земя.