Кристофър Райх - Игра на милиарди

— Бум.

Уошбърн поклати глава.

— Прекалено дълго време вече съм зад бюро.

Някой разтресе Алекс и я събуди.

— Госпожице Форца. Извинявам се, че ви безпокоя. Алесандра отвори очи. Пилотът стоеше над нея.

— Да — отвърна тя. — Сигурно съм задрямала. Съжалявам… Колко е часът?

— Малко след девет вечерта нюйоркско време. Три в Лондон. Един човек иска да разговаря с вас. Специален агент Минц. Можете да говорите с него в пилотската кабина. Каза, че е спешно.

Алекс захвърли одеялото и тръгна бързо към кабината. По-мощник-пилотът й подаде слушалки.

— Алекс слуша.

— Бари е. Имам новини, които трябва да научиш веднага. Изглежда нашите стрелци са минали през Мексико Сити миналата вечер.

— Откъде знаеш?

— Тази група е тръгнала от Каракас с чисто нови португалски паспорти, които са били откраднати от посолството в Макао.

— Паспортът на Ламбер също беше португалски.

— Точно. Никога няма да познаеш колко души са.

— Двадесет и трима.

— Бинго. Колкото са картите на града. И не са говорили португалски. Само английски.

— Наясно ли сме къде са в момента?

— Знаем само, че са се качили в два вана и са отпътували нанякъде. Две големи клечки са ги посрещнали. Нийл Донован се опитва да ги локализира в момента, ще се опита да ги изпоти.

— Едва ли ще успее — каза Алекс.

— Оказа се, че си права, шефке.

— За кое? — попита жената.

— За хранителните продукти в къщата на „Уиндърмиър Стрийт". Ако стрелците са стигнали до Мексико Сити миналата вечер, няма причина вече да не са тук.

— Каза ли на Барнс?

— Разбира се.

— И?

— Ще сподели информацията с кмета, полицейския комисар и Държавна сигурност на сутринта. Каза, че се нуждае от повече информация, преди да натисне паникбутона.

— На сутринта? Прекалено късно.

— Алекс?

— Какво?

— Побързай.

Полунощ на магистрала „Джърси".

Астър седеше на пътническото място в спринтъра и се взираше през прозореца в загниващото туловище на индустриална Америка. Нюарк, Трентън, Ню Брънзуик. Всичките бяха повалени от времето, запуснати и застаряващи. В далечината се издигаха ръждясали фабрики и изоставени съоръжения, призраци на едно изпълнено с надежда, процъфтяващо минало. Не искаше да бъде черноглед. Той вярваше, че американската мечта е още жива. Просто не разбираше защо на никого не му пукаше, че беше изгаснала тук.

— Всичко ли ти изглежда наред? — попита Астър. — Нямаш проблеми с волана или нещо подобно?

— Искаш да кажеш дали шофирам аз, или някакъв задник с дистанционно управление на хиляда километра от тук?

— Нещо такова.

— Засега всичко е наред. При първия признак на крадците на тела ще те уведомя. Дотогава защо не поспиш малко? Не ми изглеждаш много добре.

— Нищо ми няма.

— Ако искаш, мога да отбия и да минеш отзад. Леглото е доста удобно.

— Пробвал ли си го?

— Промъкнах се една вечер, след като прекалих с питиетата. Знаех си, че госпожата ще ме убие, а не исках да се харча за стая в хотел.

— Скръндза.

— Опитай се да отглеждаш четири деца с полицейска заплата.

— По колко изкарваше в най-добрите си години?

— Сто, понякога сто и петдесет с допълнителните смени. Джобните ти за месеца.

— Горе-долу. Трудно е да отглеждаш дете с моите доходи.

— С цялото ми уважение, да ти го начукам.

— Нареди се на опашката, Съли. Нареди се на опашката. Сериозно, колко задели?

— Жена ми е добра в спестяването. Брат й беше брокер. Дадохме му спестените пари. За съжаление, не беше особено добър в инвестирането.

— Всичко ли загуби?

— Не всичко наведнъж, а на порции. Винаги ни предлагаше най-горещите оферти. Аз съм Мик от Куинс. Какво ми разбира главата?

— Колко имаш при мен?

— Всичко, което ми остана.

— Нямаш ли нищо в банката?

— Защо ми е, за един процент на година ли? Чух какво печелите ти и приятелчетата ти. Предпочитам да остана с майстора. Как те нарече онова списание? „Принцът на риска"?

— Как сте сега?

— Започнахме с двеста двадесет и пет. Ти ни направи четиристотин двадесет и пет. Благодаря ти.

— Все е нещо.

— Не че мога да спра да работя. На шестдесет и седем съм. Чувствам се доста добре. Кой знае колко време ми остава, докато се предам?

Астър видя как върху лицето на Съливан падна сянка.

— Не се тревожи, Съли. Няма да те прецакам. Мъжът кимна, но не каза нищо.

Боби се изправи на седалката и се прозя.

— Колко ни остава?

— Триста и двадесет километра, макар че нямам представа какво искаш да правим там в четири сутринта.