Кристофър Райх - Игра на милиарди

— Съгласен — отвърна Астър. — Мога да ти дам шест процента за деветдесет дни.

— Я пак? Помислих си, че каза шест процента.

— Шест за деветдесет. Това е двадесет и четири процента на годишна база.

— Мога да смятам, благодаря ти. Ето аз какво си мисля. Десет процента за тридесет дни.

— Тридесет милиона на месец. Това е сто и двадесет процента на годишна база.

— Какво ти пука? Ти си геният, който ще направи цяло състояние, когато китайците изненадат целия свят и решат да обезценят юана.

Астър се усмихна на себе си. Лихварството беше живо и оперираше на дневна светлина в Сентръл Парк Уест.

— Можеш ли да ми преведеш парите по сметката до три утре?

— Мога да ти ги преведа в девет сутринта. Боби протегна ръка.

— Дадено.

Стайнмец го огледа. Усмихна му се лукаво и Астър си помисли, знаех си, че е прекалено лесно.

— Още нещо. Искам да ме помолиш мило.

— Току-що го сторих.

Домакинът гаврътна остатъка от водката си.

— На това ли му викаш мило? Мисля си да ми паднеш на коляно.

— Моля?

— Падай на килима. — Стайнмец се олюля и Боби осъзна, че е пиян.

— Стига толкова, Джак. Имаме ли сделка, или не?

— Всъщност на две колена. Искам да те видя да пълзиш.

— Бъди сериозен.

Стайнмец сложи ръце на раменете на Астър и се опита да го натисне надолу.

— Пълзи.

Боби го удари. Не знаеше откъде му дойде, но пръстите го заболяха, а домакинът се просна на дивана си, от устата му потече кръв.

— Това е нападение — развика се Стайнмец, от устата му летеше слюнка, опитваше се да се изправи на крака.

— Всъщност е побой. Арестувай ме.

Домакинът го нападна и Астър го бутна на една страна, изпращайки го върху масичката за кафе. Наведе се, за да му помогне, но мъжът отказа помощта му.

— Къде ще отидеш сега? Предложих ти сделка. Свършен си, Астър. Чуваш ли ме? Свършен си.

— Да, знам — отвърна Боби.

Тръгна си, преди да удари Стайнмец още веднъж.

Клик .

Майк Грило стоеше от другата страна на улицата срещу сградата с офиси на „Трето авеню", очите му не се отлепяха от въртящите се врати. Часът беше осем. Вечерното масово изселване отдавна беше приключило. Периодично се нижеха мъже и жени, поединично или по двойки. Грило отбелязваше всяко излизане с щракване на капака на зипото.

Клик.

Смяташе се за разумен човек. Знаеше, че светът е сложно място. Рядко нещо беше черно или бяло. Най-често сивото беше на мода. Осъзна, че на всички, включително и на него, се налагаше да правят сделки от време на време. Компромиси. Споразумения, които невинаги му се нравеха. Въпреки това имаше някои граници, които никога не прекрачваше. Не крадеше от клиенти. Не се заемаше с дейности, които можеха да наранят някого. Не лъжеше приятелите си. Затова, когато някой от приятелите му го излъжеше, се разстройваше. Искаше да затисне главата на този човек на прозореца.

Клик.

Една сянка доближи въртящите се врати. Дори през матираното стъкло разпозна тромавата походка, изпълнена с отегчение и умора. Миг по-късно един афроамериканец с намачкано сако, каки панталони и мърляви обувки излезе от сградата и се насочи на север. Грило прибра запалката в джоба и погледна часовника си. Осем и три минути. Не можеше да обвини приятеля си, че не заработва парите на американските данъкоплатци.

Следователят тръгна по тротоара, следваше мъжа от другата страна на улицата. Онзи зави на запад по „Седемдесета". Светофарът светеше зелено и Грило прекоси, беше ускорил крачка. Тротоарът беше оживен. Сега беше неговият момент.

— Здравей, Джеб — каза, когато стигна до рамото на мъжа. — Странно е, че отново се виждаме.

Уошбърн едва извърна глава, за да отговори.

— Тих си, Грилоу. Не те видях, че идваш.

— Трябва да знаеш, че съм насочил оръжие към теб. Малък пистолет, който си е харесал бъбрека ти. Има един от онези чешки заглушители, които ползвахме някога. Не става за нищо, но в този трафик ще свърши работа. — Следователят го сръга с дулото.

— Предполагам, че си сериозен.

— Не ми каза, че се е свързал с теб.

— Не си ме питал. Попита ме дали знам кой е. Отговорът все още е не.

Всичко беше във файла, който Грило получи от телефонната компания — ясно като ден. Списъкът с обажданията, направени към и от телефона, който Палантир беше използвал, за да се свързва с Едуард Астър, показваше, че Палантир беше говорил с Джеб Уошбърн шест пъти между 10 и 30 юни.

— Чакам.

— Обади се през юни, за да ни каже, че има нещо за нас. Доказателство за кибератака от чужда сила срещу нашата инфраструктура. В началото нямаше конкретна информация. Можеше да е срещу електроразпределителната мрежа, контрола на въздушния трафик, интернет. След това намали вероятностите до финансовата инфраструктура. Дори тогава не беше особено ясен. Не можеше да назове замесената страна или място. Нямаше твърда дата. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че финансовата индустрия е целта. Имаше още нещо.