Кристофър Райх - Игра на милиарди

Минц вдигна палци в отговор и тръгна към бюрото си, като преди да седне зад него, затвори вратата на офиса на Алекс, защото нямаше намерение да работи под изпепеляващия поглед на Дж. Едгар Хувър. Барнс беше прав за снимката. Наистина беше странна.

Телефонът иззвъня. Това беше линията на Алекс.

— Минц слуша.

— Търся НСА Форца.

— В момента не е тук. Мога ли да ви помогна?

— С Бари Минц ли разговарям, висок, червенокос откачалник? Мъж, на когото няма да му излезе късметът, дори да се снима в порнофилм?

Минц се наведе.

— Това трябва да съм аз.

— Обажда се Нийл Донован. Как си, по дяволите?

Минц се оживи. Донован ръководеше отдела за организирана престъпност към Бюрото на „Федерал Плаза" 26, а също така оглавяваше и SWAT екип, преди да напусне преди година. Той беше истински жребец и всичко, за което Бари мечтаеше.

— Мислех си, че си се пенсионирал.

— Аз? Никога. В момента съм в Мексико. Ръководя разузнавателен отряд. Много е опасно, но е адски интересно. Имаш ли секунда?

— Разбира се.

— Получих обаждане, което мисля, че трябва да ви предам на вас, момчета. Вече говорих с централата, но исках да го споделя и с вас. Може да излезе нещо, може и нищо да не е. Имаш ли писалка?

— Казвай.

— Един от контактите ми на летище Хуарес е бил на смяна миналата вечер. Каза, че през паспортна проверка са минали няколко доста интересни типове. Около двадесет мъже и жени, които пристигнали от Южна Америка, всичките били с чисто нови португалски паспорти.

— Португалски? Сигурен ли си?

— Абсолютно. Очевидно са били млади и във форма, а двама от тях са били доста яки типове. Странното било, че никой от тях не знаел бъкел португалски.

— Нима? А на какъв език са говорели?

— Английски. Но не на американски английски. На английски, какъвто го говорят чужденците. Не само това, ами тези хора били посрещнати от две важни клечки. Единият бил генерал, а другият някакъв агент от мексиканските тайни служби. Наистина плашещи типове. Както и да е, говорели, че групата е отбор от атлети.

— Атлети — повтори Минц, докато преписваше думите на Донован дословно. — От Португалия.

— Има един малък проблем обаче — продължи Донован. — Никой от паспортите нямал входна виза от Венецуела или някакъв печат. Говорим за напълно девствени документи. Моето момче е умно момче. Внимавал е и е запомнил номерата на два от тях. Проверих ги в португалското посолство. Оказа се, че паспортите са откраднати от консулството в Макао преди месец.

— Макао… до Хонконг?

— Бивша португалска колония, а сега Мека на хазарта. Точно то.

Минц прочете бележките си, след което попита:

— Твоят човек преброил ли е точно пасажерите с откраднати паспорти?

— Така мисля — нека проверя. Да, сторил го е. Двадесет и трима.

Бари грабна списъка с оборудването, което бяха намерили на „Уиндърмиър". Някъде в средата пишеше следното: „Карти на Ню Йорк 18–24". Ако зачеркнеше Люк Ламбер…

— Двадесет и три. Сигурен ли си?

— Да.

— Откъде точно са пристигнали?

— Дошли са с полет 388 на „Еър Мексикана" от Каракас. Минц подчерта името на града. След което написа до него: Венецуела.

Оставаше му един последен опит.

Джак Стайнмец, собственик на фонд „Стайнмец", с повече от 30 милиарда долара, които да управлява, милиардер, пример за лъв на „Уолстрийт", живееше в известните апартаменти „Сан Ремо" в Сентръл Парк Уест. Жилището му в града беше една от малките му резиденции. Четири етажа и 1400 квадратни метра с изглед към парка. Асансьорът се отвори. Стайнмец чакаше с разтворени ръце и усмивка на лицето. Шейсетгодишен, спретнат и с хубав тен, приличаше на любимия чичо. Външният вид обаче лъжеше. Джак Стайнмец, или Джак Изкормвача, както предпочиташе да го наричат, не беше приятен човек, имаше четири провалени брака, пет деца в клиники за алкохолици или наркомани и шест бивши бизнес партньори, всеки от които беше завел съдебно дело срещу него.

— Боби, доста време мина.

— Джак, радвам се да те видя.

Стайнмец го придърпа в прегръдките си, сякаш бяха отдавна изгубени братя.

— Трудни времена. Съжалявам за лошите новини.

— Всичко е наред. Двамата с баща ми не бяхме близки.

— Не говорех за баща ти. Имах предвид фонда. На улицата се носи слух, че си пътник. Да, и относно баща ти — представи си, че съм казал обичайните неща. Съболезнования, съжалявам и така нататък. Какво, по дяволите, се случи?

— Знам колкото всеки друг. Разследването тече.