Кристофър Райх - Игра на милиарди

Скинър събра екипа в гаража, за да им раздаде екипировката. Всеки член получи бронежилетка, комуникационен колан с чисто нов клетъчен телефон и военна радиостанция, 9-милиметров пистолет „Зиг Зауер" и петдесет патрона с кух връх, автомат М5 на „Хеклер и Кох", заедно с петнадесет пълнителя, всеки от които съдържаше двадесет и седем патрона, две ръчни гранати, една бяла фосфорна граната, хидратираща система

„Кемълбек", пакет висококачествен декстроамфетамин, по-известен като „спийд", и нож KABAR с калъф.

Всички членове получиха и по още нещо: малка торбичка, която съдържаше 500-милиграмова капсула чист натриев цианид.

Целта беше всеки да прибере по 800 000 долара след успешното завършване на мисията, освен онези 200 000, които вече бяха взели. Възможно беше да получат доживотна присъда без право на помилване в затвор с усилен строг режим. Там затворниците прекарваха двадесет и три часа на ден заключени в килия два на три, в която никога не изгасяха осветлението. Разходките бяха само един час в тесен двор с дванадесетметрови стени от всички страни и ограда отгоре, която скриваше и малкото видима дневна светлина.

Смъртта беше за предпочитане пред залавянето, независимо дали щеше да бъде от полицейски куршум, или от смъртоносната отровна таблетка.

Наемниците прекараха следващите няколко часа в запознаване с екипировката си. Пистолетите бяха разглобявани и сглобявани отново. Автоматите бяха разгледани внимателно и пригодени към личните изисквания на хората. Пълнителите бяха заредени и прибрани в саковете.

Скинър Буфо нареди на екипите да се съберат в гаража с цялата си тактическа екипировка. Наемниците си бяха сложили жилетките, комуникационните колани с пистолетите и резервните пълнители. Метнаха саковете на рамо и прокараха ремъците на автоматите през гърдите си. Всеки от екипа носеше товар от повече от 15 килограма.

— Дълъг ден — каза мъжът, докато оглеждаше с гордост групата. — Осветлението ще бъде изгасено след час. Лягайте и поспете колкото може повече. Когато се събудите, искам да останете вътре, докато не огледам района и не ви дам зелена светлина. Стигнахме дотук — нека не се прецакваме сега. Тридесет и шест часа, хора. Gott mit uns [61] Gott mit uns (от немски) — „Бог да е с нас". — Б. пр. .

В Лондон валеше.

Алекс слезе от таксито на ъгъла на „Оксфорд Стрийт" и „Риджънт Стрийт". Помъчи се да си отвори чадъра. Дори секунда беше достатъчна за този порой да й намокри косата, а якето й да подгизне. Пътуването от летище „Гетуик" беше 90 лири, почти 140 долара. Отброи банкнотите и се успокои, че поне не се наложи да си купи самолетен билет.

Таксито потегли и Алекс се огледа наляво и надясно, за да се ориентира. Познаваше града. Скоро след като се разделиха с Боби, прекара месец в Скотланд Ярд като част от специален екип за борба с киберпрестъпленията. През уикендите бягаше по „Крайбрежна" от изток на запад, разстояние около 15 километра, след което се връщаше пеша, като се възползваше от часовете разходка, за да се запознае с кварталите на града.

Продължи две пресечки на юг, след което зави на ъгъла на „Брук Стрийт". „Мейфеър" се водеше за най-луксозния квартал на Лондон, а „Ню Бонд Стрийт" беше неговият епицентър. Художествени галерии, бутици и местни представители на най-елегантните световни модни марки, които бяха наредени от двете страни на улицата. Някъде между тях откри „Ню Бонд Стрийт" 200. Освен витрина имаше висока два етажа стена от млечнозелено стъкло. Петте букви от неръждаема стомана, разположени на нивото на очите от дясната страна на сградата, съобщаваха кой е нейният обитател. ГРААЛ. Влизаше се през вдадена навътре стоманена врата. Натисна звънеца и вдигна глава, за да може камерата да я покаже добре. Не се виждаше домофон и нямаше безплътен глас, който да я попита за името й. Чу тихо кликване и вратата се отключи. Тя я отвори и влезе в слабо осветено фоайе.

Стълби с мокет водеха до рецепцията на първия етаж. Имаше бюро, но зад него нямаше никого. Стени от опушено стъкло й пречеха да види останалата част от офиса. Забеляза сенки, които се движеха зад тях. Един стъклен панел се отвори и спретната руса жена, облечена в бледосив костюм, се приближи до нея с протегната ръка.

— Крис Рийс-Джоунс — представи се отчетливо тя. — Приятно ми е да се запознаем.

— Алекс Форца. Бяхте прекалено мила да ме приемете.

— Ние предпочитаме приятелите ни в Петицата да са щастливи.

— Бъдещи служители?