Питер Мэй - Шахматните фигури

— Запали лампата. — Приятелят ми безропотно се подчини, а леля ми се наведе да инспектира съдържанието. — Тук има само бира. Къде е храната?

В отговор Уистлър посочи стенния шкаф от другата страна на мивката. Той съдържаше няколко пукнати и нащърбени чинии и чаши. Полупразен пакет захар, станала на буца от влагата. Чай на торбички. Разтворимо кафе. Бурканче мухлясал конфитюр. На плота под шкафа се мъдреше тенекиена кутия за хляб с половин корав самун в нея. Очите на леля ми се изпълниха с тих ужас.

— Какво изобщо ядеш?

— През уикендите най-вече риба — въздъхна Уистлър. — Каквото успея да хвана.

Иначе хапвам повече през седмицата. — Той ме погледна и аз долових смущението му.

И си спомних как сутринта бе погълнал закуската си така, сякаш не е ял от седмица.

Никога досега не ми бе хрумвало, че училищната столова е единственото място, където може да се нахрани човешки. Цяло чудо бе, че успяваше да расте с такова темпо.

— Какво става тук, мамка му?

Всички се обърнахме от дрезгавия рев на бащата на Уистлър. Господин Макаскил запълваше с едрия си силует цялата каса на вратата, хвърляйки сянка в помещението.

— Няма да позволя ругатни в присъствието на децата!

Гласът на леля ми проряза като с нож миризливия въздух и сякаш сниши новодошлия с половин педя. Той изглеждаше объркан. Нас рядко някой ни наричаше деца, а и се съмнявах друга жена някога да му е държала такъв тон.

— Коя си ти, по дяволите?

Тя направи няколко крачки към него и ние с Уистлър трябваше да се дръпнем встрани, за да я пропуснем. Разликата помежду им бе почти комична. Тази дребна възрастна жена, изправена пред гигант с почти библейски размери. Давид срещу Голиат. Но нямаше и капка съмнение кой от двамата владее положението.

— Безсърдечен звяр такъв! — Гласът й бе остър, напрегнат и преливащ от ярост. — Да пращаш детето си сред хората гладно и парцаливо, докато ти си пропиваш парите.

Може би не те е грижа, може би животът ти не струва друго, но неговият струва! — Тя стрелна встрани стиснатата си в юмрук ръка, с показалец, насочен към Уистлър. — Това е един млад живот, който заслужава подкрепа и грижа. Не пренебрежение и тормоз.

После отиде до хладилника, отвори със замах вратата и като загреба всичките кутии с бира, ги изсипа на пода. Шумът бе оглушителен и всички я изгледахме сепнато.

— Следващия път, когато дойда, искам тук да е пълно с храна, не с алкохол.

Искам също да видя дрехи в стаята на това момче и чисти чаршафи върху леглото му.

Ако не си способен на това, лично ще имам грижата да ти отнемат правата над него, както и всички помощи, които крънкаш от държавата. Ясно ли е? — Страните й бяха поруменели и тя дишаше запъхтяно. Когато слисаният господин Макаскил не свари да отговори веднага, тонът й премина във фалцет. — Ясно ли е?

Огромният мъж примигна, подвивайки опашка точно както бях виждал Уистлър да прави пред Мейрид.

— Да.

— И смееш да се наричаш баща! Не те е срам!

Той погледна сина си и за моя почуда в погледа му му наистина имаше срам.

Сякаш винаги е знаел, че е калпав родител, но е трябвало леля ми да дойде, за да му го покаже.

— Хайде, хвърляйте палтата — рече внезапно тя, като сама даде пример. — Да направим това място обитаемо.

Прекарахме целия неделен следобед в чистене на къщата от пода до тавана.

Пералня нямаше, но след като опразни голямата мивка от мръсните чинии, тя свали чаршафите от леглата и ги изпра на ръка. Те бързо изсъхнаха на простора, който господин Макаскил бе накаран да опъне отвън.

Край външната стена постепенно се издигна камара от боклуци, докато тя методично преравяше стаите и изхвърляше бирени кутийки, празни бутилки, негодни съдове — тинята на едно празно и занемарено съществуване. Докато господин Макаскил търкаше подовете с четка, подобно на палуба на кораб, ние с Уистлър се заехме да премахнем наслоената с години мръсотия от прозорците. После леля ми седна на масата и направи списък за покупки. Щом приключи, го тикна в ръцете на домакина с думите:

— Неща от първа необходимост. Храна, дрехи, спално бельо. И ако не си промениш отношението към момчето, ще ти вгорча живота. Бъди сигурен, че ще се върна да проверя.

Той взе листа от нея и кимна.

Привечер, докато се качвахме в колата, бях изпълнен с безпокойство за своя приятел. Виждах, че и той се бои да остане насаме с баща си. Така и не ми разказа в подробности какво е станало след нашето тръгване, освен че са седели дълго в мълчание, а баща му, за първи път, откакто го помни, е бил трезвен. Накрая го погледнал и казал: