Питер Мэй - Шахматните фигури

Помислих си за Мейрид, за онези блестящи теменуженосини очи и за ефекта, който оказваше върху всяко момче наоколо. Дали си даваше сметка за сърдечната болка, която причиняваше, и ако да — дали не го правеше нарочно? А може би дори й доставяше удоволствие? Още там и тогава реших, че не я харесвам твърде, макар да знаех, че е способна да ме накара да пълзя само с един поглед.

В този момент чух вика на Уистлър в тъмното, дори през шума на вятъра и надигащия се прилив. Той бе последван от силен плясък. Скочих на крака и се затичах нататък. Изкатерих се през огромните валчести камъни, покрити с остри като бръснач мидени черупки, и още отдалеч видях край кея пенещата се вода на дълбокото закътано място, където държаха клетките с раци. Уистлър се мяташе, плюеше вода и целият трепереше от студ.

— Мамка му! — извика. — Някой е заложил тук капани. Можех да се убия!

Приклекнах и повдигнах ръждивата метална халка, циментирана в пристана още дълго преди ние да се родим. И не можах да се сдържа да не прихна.

— Не е смешно!

— Ще ме умориш, Уистлър! Трябва да гледаш къде стъпваш с големите си крака.

Развих едно въже, въргалящо се сред кошовете за риба, и му хвърлих края. Той го сграбчи и се придърпа върху кея. Някои от клетките се бяха отворили и по палтото му висяха раци, заловени с щипките си. Той стоеше и зъзнеше, докато аз ги откачах и ги хвърлях обратно във водата. През цялото време не спирах да се кискам, което само го караше да се чувства още по-зле.

— Хайде, тръгвай — побутнах го пред себе си. — Трябва да свалиш тези дрехи, преда да си се простудил до смърт.

Вероятно е било към полунощ, когато сме се прибрали. Щом разбра какво е станало, леля ми се засуети, както никога не бе правила за мен. Докато той беше в банята, му приготви най-дебелите и меки хавлии.

Аз вече бях навлякъл пижамата и се готвех да си лягам, когато тя се появи на вратата ми със странно изражение на лицето.

— Искам да слезеш долу, Финли.

— Защо, какво има? — попитах леко притеснено.

— Трябва да видиш нещо.

Последвах я по скърцащите като мокър сняг стъпала на тясното стръмно стълбище към малкото антре край входната врата. От едната му страна имаше помещение, подобно на килер, с пералня и сушилня. Пред тавана преминаваше простор, обикновено окичен със съхнещо пране. Мокрите дрехи на Уистлър бяха метнати върху плота над машините.

— Погледни ги само — обърна се тя към мен.

— Какво им има? — попитах недоумяващо.

— Не виждаш ли? — Тя повдигна чорапите му. — Целите са в дупки. — И действително, те бяха протрити почти до степен на разпадане. После леля ми улови гнусливо гащетата му с върховете на пръстите си, сякаш й костваше неимоверно усилие на волята дори да ги докосне. — И тези тук също. Ластикът е напълно заминал. А виж само как си закопчава панталоните. — Тя ми показа безопасната игла, затъкната на мястото на липсващото копче. Ципът на дюкяна им бе развален, а дъното — разпрано.

После взе палтото му и го обърна наопаки.

— Виж само хастара, едва се държи. А пък маратонките? — Тя се наведе да ги вземе и също ги постави на плота. — Не си личи от пръв поглед, но подметките са залепени с тиксо, за да не паднат. — Тя ми хвърли обвинителен поглед. — Как си могъл да не забележиш досега?

— Да забележа кое?

— О, за бога, Финли. Ето това тук! — И махна с ръка към струпаните дрехи. — Те стават само за боклука.

— Че откъде да знам — свих рамене. — Мислех, че просто така обича да ходи.

— Никой не обича да ходи с пробити чорапи. — Тя ме улови за ръка, поведе ме към дневната и продължи с поверителен тон. — Казва, че живеел с баща си. А къде е майка му?

— Умряла е.

— Ходил ли си у тях? Виждал ли си баща му?

— Аха.

— Седни. — Тя затвори вратата. — Искам да ми разкажеш всичко.

Не споделих с Уистлър за разговора. Щом излезе от банята, му дадох долнище от пижама, което му беше що-годе по мярка, и една от най-големите си тениски. Той я разпъна върху широките си гърди, загърна се блажено в стар мой халат и се отправи към стаята за гости в края на коридора, като не спираше замърмори по адрес на идиотите, оставящи опасни предмети по кея. На другия ден спахме почти до обяд.

Събуди ме звукът от колата на леля ми, паркираща отпред. Отидох до прозореца, примигвах срещу ярката светлина и я видях да взема няколко торби с покупки от задната седалка. Духаше силен вятър, гонещ разпокъсани облаци по небето, но инак времето бе сравнително ясно и слънчево и настроението ми се повиши.