Питер Мэй - Шахматните фигури

Денят бе слънчев, но духаше силен вятър, гонещ кълбести облаци по необятното, вечно променящо се небе. И все още не беше студено, макар октомври вече да чукаше на вратата. Фин седна сред изсъхналите треви, обгърна коленете си с ръце и зарея поглед към морето, надигащо се на плавни зелени талази под него.

И си спомни деня, когато Уистлър за първи път бе дошъл да пренощува тук, при него и леля му.

Странно е, че историята даде такова отражение върху нас. Но откритието, че дедите ни са оцелели в бедствието с „Йолар” заедно, и то единият благодарение на другия, създаде между мен и Уистлър връзка, която не бе докрай ясна за околните.

Двамата с него бяхме напълно различни животни. Като тийнейджър аз имах затворен характер и не се сприятелявах лесно — може би единственото ни общо качество. Бях спокойно, уравновесено момче и не се поддавах на депресията, макар сега като се замисля, да е имало достатъчно неща, заради които да се депресирам.

Уистлър. от своя страна, изпадаше в мрачни настроения, докато мигнеш с око, ако нещата не вървяха точно така, както му се искаше. Друг път бе неустоимо забавен, душата и сърцето на всяка компания.

Изглежда, никога не знаеше кога прекрачва границата между шеговитото и обидното, но често му се разминаваше. Виждал съм го да опипва гърдите на момиче пред хората и да успява да го обърне на майтап. А понякога поредната пиперлива забележка му докарваше плесник в лицето и тогава се мусеше до безкрайност, неспособен да проумее защо никой не вижда духовитата страна.

Беше блестящ и находчив, талантлив и непредсказуем. Трябваше доста да се потрудиш, за да те приеме за свой приятел. А ето че аз получих ексклузивен достъп в клуба. Клуб с членство от един човек.

Рядко отсядах у тях — баща му беше вечно пиян, а под влияние на алкохола обичаше да хвърля разни неща и да вика колкото му държи гърлото. Никога не ни е ударил или наранил, но и двамата се бояхме от него.

Макар още от младеж да си беше едър, Уистлър не можеше да се сравнява с баща си, който беше същински гигант. Дерек Макаскил бе прекарал половината си живот в морето — първо в търговския флот, а после траулерите. Но беше безнадеждно пристрастен към пиенето, в резултат на което вече никой не искаше да го взема на работа. При някакъв инцидент на борда бе изгубил едното си око и преживяваше криво-ляво с пенсия за инвалидност.

Стъкленото око, което му бяха поставили, никога не се движеше и независимо къде се намираш в стаята или накъде е обърнато другото, изглеждаше, че неизменно те следи. Понякога той го вадеше и го лъскаше с мръсна носна кърпа, с широка, лукава усмивка на лице. Правеше го само защото знаеше, че от това ни побиват тръпки.

Никога не съм виждал по-големи ръце от неговите — юмруци, с които не би желал да си имаш работа. Косата му, някога тъмна, но бързо посивяваща, бе остригана ниско, а по целия скалп, от челото до зад лявото ухо, преминаваше дълъг белег. Така и не разбрах дали го е получил в същия инцидент, при който се е лишил от окото си.

Уистлър бе изгубил майка си едва деветгодишен и след смъртта й бе живял известно време при нейни роднини в Миавиг. Докато големият Дерек Макаскил, отхвърлен от всички кораби, един ден не се появил, за да го вземе и отведе при себе си в Ардройл.

Все се чудех откъде изкарва пари, за да си набавя пиене при своята безработица и оскъдна пенсия. Но скоро ми предстоеше да разбера.

По онова време „Солас“ вече започваха да си градят име и свиреха из целия остров по кръчми, забави и училищни празненства. Повечето си уикенди прекарвах с тях, а понякога и вечерите през седмицата. В мъкнене на оборудване, заедно с Големия Кени. Той навърши седемнайсет преди мен и първи взе шофьорска книжка. Затова, естествено, бе старши в екипа ни.

Никой от нас още не знаеше, че Уистлър вече е взел решение да не ходи в Глазгоу, но интересът му към музиката явно започна да спада. Понякога, без да предупреди, просто не се появяваше на концертите и бандата трябваше да се справя без своя флейтист.

Не че това се отразяваше особено на концертите им. Те пак си бяха чудесни, поне според мен. Но скръбната, завладяваща нотка на келтската флейта, особено в съчетание с цигулката на Мейрид, бе онази, която ги правеше повече от чудесни.

Правеше ги магични.

При всяко от неговите изчезвания Роди побесняваше, докато накрая, след едно изпълнение в хотел „Крос Ин” в Нес, не се стигна до открит сблъсък. След като бе липсвал на три поредни изяви, Уистлър се появи, сякаш нищо не се е случило. В едно от своите маниакално добри настроения, дори незабелязващ накипялото негативно отношение на останалите членове от групата. Те очевидно се бяха събирали да обсъждат проблема е отсъствията му. Аз не бях посветен в тези срещи, но усещах, че нещо се задава.