Питер Мэй - Шахматните фигури

— Сигурно знаеш, че Уистлър и Мейрид бяха гаджета от деца — сви рамене Кени.

— Неразделни, още от трети клас.

Аз кимнах. Чувал бях за връзката им, естествено, но не и как е приключила.

— И какво стана?

— Роди се появи, ето какво.

— Мислех, че той не е от Уиг.

Кени извади цигара, предложи и на мен. Облегнахме се на буса и запушихме.

— Баба му и дядо му са тукашни. А родителите му живеели в Шотландия, но след като баща му забогатял от нещо, не съм сигурен от какво, се върнали на острова и построили онази прекрасна голяма къща на пътя за Бала на Кила, която гледа към пясъците. Баща му още ходи в Шотландия понякога и върти някакъв бизнес. Затова може да си позволи синтезатора и усилвателите „Маршал”. Също, кой мислиш, че кихна депозита за буса?

Трябваше да си призная, че никога не се бях замислял особено откъде идват средствата. Естествено, групата получаваше пари за своите изпълнения, но една проста сметка показваше, че те съвсем не са достатъчни, за да покрият разходите.

— Уистлър имаше право — продължи Кени. — Роди беше като звезда, паднала от небето. Екзотичен, богат, талантлив. И Мейрид бе привлечена към него като пеперуда към светлината, — Той запрати фаса си в нощта, пръскайки рояк от искри над паркинга.

— Това сложи край на нещата между нея и Уистлър.

Не ми бяха нужни много усилия, за да убедя Уистлър да пренощува в Кробост.

Знаех, че изпитва болка по своя собствен, саморазрушителен начин, и не можех да понеса мисълта да се прибере в старата си къща в Уиг и да гледа как пияният му баща лъска окото си пред огъня. Беше петък вечер, а групата нямаше ангажимент за събота, така че разполагахме с целия уикенд. Бях сигурен, че леля ми няма да възрази. Никой не отсядаше при нас, но в края на коридора на втория етаж имаше стая за гости, с винаги оправено легло.

Кени ни откара и когато влязохме, заварихме леля ми в любимото й кресло пред камината, с напълно отнесен вид. Обстановката в стаята напомняше хипарските времена от шейсетте. Оранжеви и тюркоазени завеси, големи и ярко глазирани керамични съдове, които тя купуваше от грънчарницата на Екън в подножието на хълма. От старата стерео уредба се носеха звуците на „Клуба на самотните сърца на сержант Пепър“. От винилова плоча! Такава отживелица в онези дни, когато всички слушаха касетофони, или СO плейъри, ако можеха да си ги позволят. Тя пушеше цигара и като че ли й се понрави идеята да имаме посетител за уикенда. Дори покани Уистлър да ползва нашия телефон, за да съобщи на родителите си, че няма да се прибира.

— Вкъщи е само баща ми — рече смутено той. — И надали ще му направи впечатление.

Тя само го изгледа странно.

По-късно, когато излязохме да се поразходим край брега, Уистлър отбеляза:

— Леля ти пуши трева.

Погледнах го удивено.

— Кое те кара да мислиш така?

— Не я ли подуши?

— Това са ароматни пръчици — възразих, а той се изсмя.

— Явно ги пали, за да скрие миризмата. Вероятно си мисли, че ще имаш нещо против.

Останах потресен. Тревата беше за хлапета на моите години, не за възрастните.

Или поне тогава смятах така. А моята леля ми изглеждаше древна като света. Но Уистлър бе прав и тя почти със сигурност се снабдяваше с марихуана от Екън, който освен грънчар бе също и известен наркоман. Едва много по-късно осъзнах, че е страдала от злокачествен рак и че може би дрогата й е помагала да облекчи болката.

Тогава обаче предположих, че е прихванала навика още от шейсетте, ако не и от по-рано. От шеметните дни на младост и оптимизъм, когато й се е струвало, че животът се простира до безкрайност пред нея. Навик, който така и не е зарязала, докато тези дни не са стигнали до завършека, в който никой от нас не вярва напълно.

Беше краят на март и времето бе още студено. Седнахме край брега, загърнати в палтата си, и изпушихме по една-две цигари, загледани в лунните отблясъци, играещи по вълните. Заливът, обърнат на североизток, поне предоставяше закрила от ветровете.

Оранжевата ивица от полипи и ракообразни, покриваща скалите до нивото на прилива, сияеше в мрака.

— Заради Мейрид ли е всичко? — попитах аз накрая. — Това, че пропускаш концерти и се биеш с Роди?

— Не, не е затова — изгледа ме той.

— Сигурен ли си?

— Да, — почти се озъби Уистлър. — А и не е твоя работа.

Той запрати угарката си във водата и се изправи, давайки знак, че разговорът е приключил. После се отдалечи в мрака, а аз останах да седя още известно време, чудейки се защо изобщо си правя труда. Бездруго нямаше много хляб в подобно едностранно приятелство.