Питер Мэй - Шахматните фигури

Докато с Уистлър се смъкнем долу в кухнята, късната закуска вече беше сложена. Овесена каша, следвана от яйца с наденички и бекон, кървавица и пържени филии, всичко това придружено от големи чаши прясно изцеден портокалов сок.

Уистлър се нахвърли като невидял и не спря, докато не излъска чинията си. После останахме да седим около масата и да посръбваме чай, а той ни разказа някаква небивалица, за която се кълнеше, че е истина. Ставаше дума за двама мъже, които се опитали да превозят бик край Уиг. Според него те много се бояли да не се преобърнат и бикът да се удави. Станало така, че салът наистина потънал насред път и всички изпопадали във водата. Мъжете не умеели да плуват и вече решили, че е дошъл краят им. Но се оказало, че бикът умее, и те се уловили за него, а животното ги извлякло благополучно на брега. Начинът, по който разказваше, ни накара да се запревиваме от смях.

Докато той говореше, наблюдавах леля си. Стори ми се, че никога не съм виждал очите й толкова изпълнени с живот, нито съм я чувал да се смее така звучно и от сърце. Не знам кое у Уистлър я привличаше, но положително имаше нещо повече от чистото състрадание. После неведнъж съм си мислил, че навярно би предпочела да е отгледала него вместо мен. И макар никога да не съм я обичал, това ме караше да изпитвам смущаващо убождане на ревност.

Щом приключихме с яденето, той стана и се заозърта за дрехите си.

— Аз ги изхвърлих в кофата, Джон Ангъс — рече леля ми, като ме стрелна с очи.

Уистлър се вторачи невярващо в нея, а челюстта му увисна. В настъпилата тишина се почувствах като зрител на филм, който разбира какво става, но е безсилен да се намеси в развоя на събитията.

— Прескочих до Сторноуей да ти купя нови. Нищо особено, но ще свършат работа на първо време. — И тя постави на масата торбите с покупки, които бе взела от колата.

Уистлър все още не продумваше. Провери съдържанието им, една подир друга.

Имаше здрави кожени обувки. Джинси. Карирана риза. Непромокаемо яке с качулка. И седем чифта гащета и чорапи.

— Не бях сигурна за размера, затова взех най-големите, които намерих.

Неговата уста още стоеше отворена. Накрая се обърна към леля ми и поклати глава.

— Не мога да си ги позволя.

— Аз мога — отвърна тя с тон, недопускащ възражения. — А сега се обличай.

Искам до четвърт час да сме излезли.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— В Уиг.

Уистлър целият се изчерви, а големите му тъмни очи се изпълниха с тревожно объркване. Виждах, че се кани да възрази, но така и не посмя. Леля ми не бе жена, с която се спори лесно.

Шофирахме до Уиг в мълчание. Аз седях отпред с леля си, а Уистлър, необичайно кротък, запълваше почти цялата задна седалка. Беше типичен ден за началото на март — вятърът брулеше безмилостно откъм Атлантика, а покрай целия западен бряг във въздуха се усещаше дъжд. Но на изток бе ясно, а слънцето огряваше на петна пустата, безжизнена вътрешност на острова. Далеч на юг се виждаха превалявания, примесени с мимолетни дъги, оцветяващи за кратко хоризонта, преди да бъдат погълнати отново от още облаци. Когато оставихме Гаринайн зад гърба си и продължихме по виещия се маршрут на югозапад, небето над планините отвъд Уиг причерня, заплашвайки с предстояща буря.

В моите гърди вече бавно се надигаше ужас. Можех само да гадая как се чувства Уистлър. Виждах го в огледалото да седи неловко в новите си дрехи, но лицето му не издаваше нищо.

За мое огромно облекчение, щом пристигнахме у тях, от баща му нямаше и следа. Леля ми слезе от колата и без да се колебае, бутна вратата.

— Ехо? — извика, но й отвърна единствено тишина.

Уистлър и аз я последвахме безмълвно вътре. Тя обходи с оценяващ поглед мястото и носът й се сбръчка от отвращение.

— Покажи ми къде спиш — каза и Уистлър я отведе до малката си, сбутана стаичка. Вътре вонеше на гнило, леглото бе неоправено, с мръсни, изпомачкани завивки. Тя прерови гардероба и скрина, но не откри почти нищо освен чифт джинси с пробити колене и един-два парцаливи пуловера. В ъгъла се въргаляха покрити със засъхнала кал гумени ботуши, а в едно от чекмеджетата имаше малко чорапи и бельо, в не по-добро състояние от онези, които бе изхвърлила.

— Къде са ти останалите дрехи? — попита настоятелно тя.

— За пране — сви рамене Уистлър.

— И къде ги переш?

— В Сторноуей, през седмицата.

Едва сега осъзнах колко голямо значение има за него училищното общежитие.

Това бе единственото място, където можеше да се поддържа чист, да се изкъпе и да ползва пералня. Физиономията на леля ми, когато се обърна и пое обратно към дневната, носеше добре познатото ми изражение на сдържана ярост. Там имаше мивка, пълна с немити съдове, а до нея — стар хладилник. Тя го отвори и надникна вътре, но крушката бе отдавна изгоряла.