Питер Мэй - Шахматните фигури

— Съжалявам, сине.

След този случай леля ми ме насърчаваше да прекарвам у Уистлър колкото се може повече време. Не за да бъда нейни очи и уши, защото съм сигурен, че често се е отбивала в тях през седмиците, докато ние сме били на училище, а предполагам, по-скоро като постоянно напомняне за господин Макаскил. Така се оказах там и през уикенда, когато решихме да отидем за риба на Лох Тахавал.

Беше началото на април същата година и валежите бяха необичайно обилни, дори за западното крайбрежие на Луис. Бавно движещ се фронт, набирал влага в продължение на пет хиляди километра през Атлантика, се бе настанил над острова и нямаше намерение да си тръгва. Времето обаче беше меко, с леки, топли ветрове, духащи от югозапад. Отлично за откриване на риболовния сезон. Езерата гъмжаха от безброй млади пъстърви, които имаха отличен вкус, изпечени във фолио върху тлееща торфена жар, и ние с Уистлър бяхме решени да напълним торбите.

Разбира се, съществуваше опасност да ни хванат, но в онези дни бракониерството не беше чак толкова голям проблем. Рибата се въдеше като пощуряла и най-лошото, което можеше да се случи, бе да получим по един ритник в задника и да се лишим от улова. Виж, ако ни спипаха със сьомга, работата ставаше по-дебела. Затова се ограничавахме да ловим пъстърва и да си отваряме очите на четири.

Пътят до езерото ни отне близо два часа. Билата на върховете Маяласвал, Кракавал и Тахавал се губеха в облаците над нас. Безброй ручащи поточета пресичаха пътя, отмиваха чакълестата му основа и образуваха водовъртежи и ямки, които лесно можеха да строшат оста на някоя кола. Дълбоките канавки, изровени за събиране на торф, преливаха от тонове кафява вода, стичаща се от планините.

Докато стигнем, и двамата бяхме прогизнали до кости, макар да носехме непромокаеми якета с качулки и гумени ботуши. Можех да видя широко ухиленото лице на Уистлър, розово и лъщящо от дъжда, с прилепнали на челото кичури коса, надничащи през отвора на качулката. Но после в очите му се появи предпазливост и той кимна към подножието на пътеката, водеща към Лох Тахавал.

Там стоеше паркиран ленд роувър. Огледахме се внимателно, но не видяхме наоколо жива душа и мълчаливо доближихме колата.

— Двигателят е студен — каза той, като положи длан върху предния капак. — Явно отдавна е тук.

Избърсах капките от страничното стъкло и надникнах вътре. Ключовете висяха на стартера. На пътническата седалка имаше вестник от същия ден и вълнена шапка с ръчно изработени мухи за риболов, накачени по нея. Напълно безполезна в такова време, но аз веднага я разпознах.

— На Джок Макрей е — казах. — Риболовният надзирател.

— Тогава по-добре да внимаваме — кимна Уистлър.

Поехме нагоре по пътеката към езерото, следвайки течението на потока, който през лятото пресъхваше до едва ромоляща струйка. Но сега водите му бяха буйни и гърмящи, скачащи през поредица от зрелищни прагове надолу към Лох Рунаскил. Там, където земята се изравняваше към Лох Тахавал, той преливаше извън коритото до ширина от три или четири метра и се носеше с пълна скорост към водопадите.

Горе, при езерото, нивото му се бе покачило дотолкова, че минаваше на сантиметри под паянтовия дървен мост, докато обикновено разстоянието бе около метър и половина. Ако придойдеше още, щеше да го отнесе съвсем и да остави само старите каменни основи от двете му страни. Но дори и те не изглеждаха в безопасност под напора на пенещите се талази.

— Да хвърляме от моста — повиши глас Уистлър, за да надвика шума на водата. — По посока на езерото. Течението неминуемо ще докара рибата насам.

Какви жалки аматьори сме били само. Аз одобрих идеята и ние бързо се изкатерихме отгоре. По цялата дължина откъм страната на езерото преминаваше дървен парапет, на който можехме да се облягаме, докато ловим. Оставихме торбите и сглобихме въдиците, а потокът се носеше под краката ни, страховит със своята мощ и близост. Не смеех дори да го погледна, защото ми се завиваше свят.

— Това е животът, а? — погледна ме усмихнато Уистлър.

Усмихнах се в отговор и по някаква непонятна причина направих крачка назад, преди да заметна. Всичко стана, преди да се усетя. В един миг сякаш се носех в безтегловност, а в следващия вече бях във водата и тя ме носеше неудържимо. Дъхът ми секна от студа и не успях дори да извикам. После се озовах под повърхността и разбрах с абсолютна сигурност, че ще умра.

Чувал съм да разправят как преда катастрофа или друг животозастрашаващ инцидент времето застивало и човек можел да превърти цялото си минало като на филмова лента, връщайки се към онези моменти, които съхранява единствено в паметта си и е на път да изгуби завинаги. Аз не изпитах нищо подобно.