Питер Мэй - Шахматните фигури

Първото ми усещане бе болката от сблъсъка със стърчаща насред течението скала. Силата на удара и напорът на водата ме изхвърлиха за няколко спасителни секунди. Виждах как потокът се спуска главоломно под мен и вдига рояци от бели пръски около камъните. Дъждът продължаваше да вали, а аз се озовах проснат по корем върху плоската, хлъзгава повърхност. Знаех, че ако не успея да се задържа, положително ще бъда размазан в поредицата от прагове, следващи надолу.

Мъчех се отчаяно да намеря нещо, за което да се заловя, но продължавах неумолимо да се пързалям и вече почти се бях примирил с участта си, когато неочаквано напипах тясна цепнатина, преминаваща през гладкото лице на скалата.

Цялото ми тяло се мяташе, струите го обхващаха като ръце, мъчещи се да го откъсват запратят в бездната, но някак успях да се удържа достатъчно дълго, за да вкопча пръсти в нея. Изглеждаше ми невероятно, че само допреди няколко секунди безгрижно съм се канил да ловя пъстърва, а сега се боря със сетни сили за живота си.

В страха и объркването си напълно бях забравил за Уистлър, но сега чух гласа му през рева на потока:

— Дръж се, Фин! За бога, дръж се!

Наклоних глава на една страна, а водата заливаше лицето ми и почти ме заслепяваше. Видях го да стои на брега, на не повече от две-три крачки от мен.

Протягаше ръка, но аз нямаше начин да я стигна, а знаех, че ако опита да нагази по-навътре, течението ще го отнесе. В погледа му се четеше напрегнато отчаяние. Щеше да е самоубийство да дойде при мен, но в същото време моите сили имаха предел и този предел бързо наближаваше. Изведнъж той сякаш взе някакво решение и извика:

— Ще се върна. Обещавам. Ти само не се пускай.

И изчезна от полезрението ми. Никога в живота си не съм се чувствал по-самотен. Бучащата вода изпълваше очите, ушите, цялото ми съзнание. Вярвах, че Уистлър ще се върне и ще опита по някакъв начин да ме измъкне, но се съмнявах в собствената си способност да издържа достатъчно дълго. Студът вцепеняваше жилите ми, изцеждаше и последната ми капка сила. Ръцете ми бяха изтръпнали и почти не ги усещах. Опрях чело върху скалата, затворих клепачи и съсредоточих цялата си воля върху вкопчените си в цепнатината пръсти. Дори ме обзе желание просто да заспя и да се отпусна, отнесен в една дрямка, от която нямаше да има пробуждане. И в тази мисъл имаше нещо странно успокоително.

Сепна ме шумът на форсиран мотор, който идваше съвсем отблизо. Джипът на надзирателя приближаваше на заден ход, а гумите му поднасяха и хвърляха буци кал, докато накрая не заковаха край самия ръб на водата. Чу се стържене на ръчна спирачка, захлопване на врата и Уистлър се показа тичешком, понесъл навито въже. Бързо завърза единия му край около кръста си, а сетне коленичи и прикрепи другия за теглича на колата. Накрая се изправи и без секунда колебание нагази във водата. Тя начаса го събори, но докато падаше, го видях как протяга ръка и стиска здраво въжето, омотано около китката му, което й пречеше да го отнесе.

По изумителен начин успя да намери опора за краката си и ето че торсът му се показа над повърхността като на Нептун, излизащ от морето. В следващия миг се озова до мен, с изпъкнали вени на челото — як момък, опълчил се на стихиите, напрегнал мишци до скъсване да спаси своя приятел. Водата яростно се блъскаше и пенеше около него и той буквално ме сграбчи в обятията си. Усетил огромен прилив на надежда, аз се отблъснах от скалата, усещайки как ръцете му се сключват около кръста ми. Той загуби равновесие и двамата бяхме подети от невъобразимата мощ на течението, но само за секунда, докато въжето се изпъне. После описахме шеметна дъга и се блъснахме в отсамния бряг, а Уистлър започна педя по педя да ни придърпва, докато най-сетне не се озовахме, безмълвни и запъхтени, в тръстиките и калта край задните гуми на джипа.

Водата преминаваше на сантиметри от лицата ни, съскайки и плюейки ядно, задето е била лишена от плячката си. Тогава ми хрумна, че прадядото на Уистлър трябва да е използвал по същия начин въжето на Джон Финли Маклауд, за да спаси живота на моя дядо при потъването на „Йолар“.

Уистлър се претърколи по гръб и започна да се смее гръмогласно към небето.

Езикът ми бе залепнал за небцето, но чух собствения си немощен глас да пита кое е толкова смешно.

— Ти, тъпо копеле — обърна той към мен широкото си ухилено лице. — Най-голямата риба, която съм вадил от проклетата река, а изобщо не ставаш за ядене!

Докато шофирахме обратно през долината, подскачайки през бабуните и дупките, оставени от пороищата, радиаторът бълваше горещ въздух и бавно възвръщаше живота в премръзналите ми крайници. Седях разтреперан до Уистлър, който управляваше джипа така, сякаш бе роден зад волана му, макар да не бях сигурен, че изобщо има книжка.