Питер Мэй - Шахматните фигури

Той седи на бюрото си, посивял от страх и от бремето на тази съдбовна стъпка, която, веднъж направена, не може да се върне назад. Подобно на времето и смъртта.

Докато пише, писалката трепери в ръката му.

От доста време обмислям това. Знам, че повечето хора няма да разберат, особено онези, които ме обичат и които аз също обичам. Мога да кажа единствено, че никой няма понятие за ада, в който живея. А през последните седмици той стана просто непоносим. Време е вече да си вървя. Толкова съжалявам.

Той се подписва с името си отдолу. Обичайният енергичен, нечетлив почерк.

Сгъва листа, сякаш като скрие думите, може някак да ги накара да изчезнат. Подобно на лош сън. Подобно на стъпката в мрака, която се кани да предприеме.

После става, оглежда за сетен път стаята и се пита дали наистина ще има куража да го стори. Дали да остави бележката, или не? Ще има ли изобщо някаква разлика?

Обляга я върху екрана на компютъра, където се надява, че лесно ще я видят, и тя се разтваря наново. Очите му следват полегатите букви, които се е научил да пише преди толкова години, когато целият живот още е бил пред него, и сърцето му се изпълва с тъга. Горчиво-сладък спомен за младост и невинност. За мирис на тебеширен прах и топло мляко в училище.

Колко безсмислено е било всичко!

Когато Фин отвори очи, вътрешността на древното каменно жилище, което им бе дало подслон от бурята, тънеше в странна розова светлина. В неподвижния въздух лениво се виеше дим от почти угасналото огнище, а Уистлър бе изчезнал.

Фин се повдигна на лакът и видя, че камъкът, препречващ входа, е търкулнат встрани. През отвора се виждаше обагрената в розово утринна мъгла, надвиснала над планините. Бурята бе отминала. Бе изляла своя дъжд, оставяйки подире си неестествен покой.

Той с пъшкане се измъкна от одеялата и изпълзя до огъня, където бяха проснати дрехите му. В тях още се усещаше влага, но вече бяха достатъчно сухи за носене. Легна по гръб, за да нахлузи панталоните си, а после приседна, за да облече ризата и пуловера. Обу чорапите, напъха крака в обувките и се измъкна навън на каменистия склон, без да си прави труда да завързва връзките им.

Гледката, която го посрещна, бе почти омагьосваща. Планините на Югозападен Луис се издигаха стръмно навред около него, губейки се в ниските облаци. Долината отдолу изглеждаше по-широка, отколкото предната вечер, озарена от светкавиците.

Гигантски късове скали осейваха дъното й подобно на призрачни същества, излезли от мъглата на изток, където още невидимото слънце хвърляше алено сияние. Усещането бе, сякаш присъстваше на самото раждане на света.

Силуетът на Уистлър се очертаваше отвъд поредицата каменни укрития, наречени „кошери”, стъпил върху корниз, откъдето се разкриваше панорамна гледка.

Фин закрачи с разтреперани нозе по прогизналата земя и се присъедини към него.

Другият не се обърна, нито даде някакъв знак, че е доловил присъствието му.

Само стоеше като статуя, замръзнала във времето и пространството. На фона на бледото му, посърнало лице брадата изглеждаше като слой от сребриста и черна боя, положена върху бяло платно. Очите му бяха тъмни, непроницаеми, потънали в сянка.

— Какво има, Уистлър?

Отговор не последва и Фин устреми взор в същата посока. Онова, което видя, в първия миг просто го изпълни с объркване. Мозъкът му възприемаше пейзажа, но той просто нямаше смисъл. Обърна се и огледа отново скалните жилища зад гърба си и стръмния сипей, издигащ се чак до билото на планината, откъдето предната вечер бе зърнал мълниите, отразяващи се във водите на езерото.

После пак извърна глава към долината. Но езерото липсваше. На мястото му зееше само голяма празна дупка. Ясно се очертаваха бреговете, сред които хилядолетия наред се бе намирало неговото легло. Около километър и половина дълго, осемстотин метра широко и двайсет или трийсет метра дълбоко. Покрито от дебел пласт тиня, с разхвърляни тук-таме големи и малки камъни. В източния му край, където долината се губеше в стелещата се мъгла, имаше кафяв канал, прорязан в торфа като следа, оставена от гигантски охлюв.