Питер Мэй: Шахматните фигури

Почти бе достигнал самолета, когато се обърна назад и видя Уистлър да го следва на няколко крачки разстояние. Близо минута двамата мъже се гледаха запъхтяно, без да продумат. След това Фин вдигна очи отвъд фигурата на приятеля си, към пластовете скала и торф, които ги обграждаха отвсякъде подобно контурите на релефна карта. Само допреди дванайсет часа на това място щяха да ги покриват двайсет метра вода. Той се обърна и извървя последните няколко крачки до падналата машина.

Тя стоеше почти съвсем хоризонтално върху пресъхналото дъно, като че ли поставена там от внимателната ръка на Бог.

— Знаеш ли кое е странно? — попита Фин, без да поглежда вече настигналия го Уистлър.

— Кое? — По тона на другия не личеше, че наистина иска да знае.

— Не забелязвам никакви повреди.

— Е,и?

— Ако самолетът беше катастрофирал в езерото, трябваше да бъде доста разбит, не смяташ ли?

Никакъв коментар.

— Виж го само. Няма нито една вдлъбнатина. Дори прозорците не са счупени. — Фин прегази през няколко камъка и с известен труд се изкачи върху по-близкото крило.

— Не се вижда и ръжда. Но предполагам, че е изработен предимно от алуминий.

Той не се осмели да се изправи върху коварно хлъзгавата повърхност на крилото и пропълзя на четири крака до страничната врата на кабината. Нямаше как да надзърне вътре, защото илюминаторът й бе покрит с дебел слой зелена тиня, затова улови дръжката и дръпна силно. Вратата не помръдна.

— Зарежи тая работа — викна му отдолу Уистлър.

— По-добре ела и ми помогни — не отстъпваше Фин.

Онзи не помръдна.

— За бога, човече, Роди е вътре!

— Не искам да го виждам. Това е все едно да оскверним гроб.

Фин поклати глава и се залови отново с вратата, като този път опря крака във фюзелажа от двете й страни и дръпна с всичка сила. Тя неочаквано поддаде със силен, стържещ звук и той се просна по гръб върху крилото. В кабината за първи път от седемнайсет години проникна слънчева светлина. Фин се изправи отново на колене и се улови за рамката на вратата, за да надникне във вътрешността. Зад себе си чу как Уистлър също се изкатерва върху крилото, но не се обърна. Гледката, разкрила се пред него, бе шокираща, а обонянието му бе блъснато от воня, наподобяваща изгнила риба.

Върху арматурното табло под предното стъкло се редяха множество индикатори и контролни уреди, чиито стъкла бяха помътнели, а белите им циферблати — обезцветени от тинята и водата. Мястото за пътника или втория пилот бе празно.

Между седалките черният, син и червен цвят на ръчките за дросела и горивната смес още личеше. Те бяха дръпнати назад, в изходна позиция. Откъм далечната страна на кабината, в пилотското кресло, бяха пристегнати с колани останките на човешка фигура. Времето, водата и бактериите бяха изяли цялата плът и скелетът се крепеше единствено от избледнелите останки на твърди свръзки и сухожилия, консервирани поради ниската температура на водата. Коженото яке бе относително непокътнато.

Джинсите, макар и лишени от цвят, също бяха оцелели. Същото важеше и за маратонките, макар гумата на подметките да се бе раздула, отделяйки ги от онова, което бе останало от стъпалата на собственика им.

Ларинксът, ушите и носът бяха изгубили структурата си и черепът се виждаше ясно, с няколко кичура коса, още крепящи се върху тъканта на скалпа.

Всичко това бе достатъчно шокиращо за двамата стари приятели, които помнеха Роди млад, талантлив, вечно неспокоен, с буйни руси къдрици. Но онова, което ги ужаси най-много, бяха жестоките поражения, нанесени върху дясната страна на главата. Половината челюст липсваше, излагайки на показ ред пожълтели, изпочупени зъби. Скулата и горната част на черепа също бяха раздробени до неузнаваемост.

— Мили боже! — Шепотът на Уистлър, долетял изотзад, прозвуча на Фин почти като светотатство. Беше му нужна около секунда, за да възприеме разкрилата се сцена, след което неволно отскочи назад, удряйки тила си в рамото на своя спътник. Захлопна вратата и приседна безсилно, опрял гръб върху нея. Уистлър клечеше срещу него и го гледаше с широко разтворени очи.

— Прав беше — каза Фин. — Не биваше да отваряме.

Лицето на другия бе толкова пребледняло, че по него личаха дребни белези, които не му бяха правили впечатление преди. Навярно спомен от дребна шарка, прекарана в детството.

— Но не защото оскверняваме гроб.

— А защо?

— Защото нарушаваме местопрестъпление.

За миг тъмните очи на Уистлър се вторачиха в него, замъглени от объркване.