Питер Мэй: Шахматните фигури

Фин хвърли поглед към Уистлър.

— Какво е станало с езерото?

Онзи само сви рамене.

— Изчезнало е.

— Как може езеро да изчезне?

— Нещо подобно се е случило много отдавна. Още през петдесетте, преди ти и аз да се родим. Било е край Моршкал.

— Не разбирам. Какво имаш предвид? — рече объркано Фин.

— Същото като сега. Пощальонът всяка сутрин минавал покрай едно езеро, разположено по средата на нищото, на пътя между Моршкал и Кинлох. Наричало се Лохнан Леарга. Не щеш ли, един ден както си вървял, видял, че няма ни езеро, ни дявол. Само голяма дупка на мястото му. И аз самият съм я посещавал. Та навремето се вдигнал голям шум. Чак от Лондон дошли репортери от вестниците и телевизията.

Предлагали се какви ли не версии, които сега могат да изглеждат налудничави, но тогава пълнели заглавията. Като например, че езерото било ударено от метеорит и се изпарило.

— А какво според теб е станало?

Уистлър отново повдигна рамене.

— Най-добрата теория е, че се е получило тресавищно приплъзване.

— Което ще рече?

Другият нацупи устни, все така без да откъсва поглед от покрития с тиня басейн.

— Ами… може да се получи, ако дълго време не е валял дъжд. Не че това е нещо обичайно тук. — Той почти се усмихна. — Торфът на повърхността се спича, а както всеки от местните знае, щом веднъж изсъхне, торфът става непромокаем. — Ръката му посочи към мястото, където гигантската следа от охлюв се губеше в мъглата. — Там долу е разположено друго езеро, на по-ниско ниво. Ако имах някакви пари, бих ги заложил, че нашето езеро се е вляло в него.

— Но как?

Повечето от тукашните езера имат торфени дъна, но между тях и гнайса, от който е изграден остров Луис, често лежат по-нестабилни скали, наречени амфиболити.

Когато засушаването е последвано от проливен дъжд като снощния, водата се стича в пукнатините на торфа и създава пласт тиня върху скалната основа. Тогава повърхностният слой може просто да се плъзне върху нея, както най-вероятно се е случило и тук. Напорът на водата е пробил път между двете езера и целият обем на горното се е излял в по-долното.

Щом ръбът на слънцето най-сетне се показа, полъхна ветрец и мъглата леко се разсея. Достатъчно, за да разкрие нещо червено и бяло, улавящо светлината в най-дълбоката част на някогашното езеро.

— Какво, за бога, е това? — възкликна Фин и след като не получи отговор, добави:

— Случайно да ти се намира бинокъл?

— В раницата. — Гласът на приятеля му бе малко по-висок от шепот.

Фин забърза обратно към скалното жилище и пропълзя вътре. Когато се върна обратно, Уистлър изобщо не бе помръднал, а продължаваше безстрастно да се взира надолу към долината. Фин вдигна бинокъла и започна да го фокусира, докато очертанията на червено-белия предмет не се откроиха ясно пред очите му.

— Да ме вземат мътните! — изтръгна се неволно от устата му.

Сред група валчести камъни се бе загнездил малък едномоторен самолет, леко килнат на една страна. Изглеждаше напълно запазен — прозорците на кабината бяха покрити с тиня и кал, но боята на корпуса още бе ярка и върху нея ясно личеше надпис с черни букви.

G-RUAI.

Фин усети как всяко косъмче на врата му настръхва. RUAI бе съкратено от Руаирид, келтския вариант на името Родерик.

Този опознавателен знак бе изпълвал страниците на всички вестници седмици наред преди седемнайсет години, когато самолетът беше изчезнал заедно със своя пилот, Роди Макензи.

Мъглата се вдигна от планините като дим, обагрен от утрото. Цареше пълен покой. Тишината не се нарушаваше от нищо, дори от птичи глас.

Фин свали бинокъла.

— Знаеш ли чий е този самолет?

Уистлър кимна.

— Но какво търси тук? Нали навремето казаха, че подал летателен план към остров Мъл, а после се изгубил в мъглата?

Другият сви рамене, но не направи никакъв коментар.

— Отивам да го разгледам отблизо — отсече Фин.

Уистлър го улови за ръката.

— По-добре недей. — В погледа му имаше странно изражение. Ако не познаваше по-добре приятеля си, Фин би го приел за страх.

— Защо?

— Защото не е наша работа. — Той въздъхна — дълбока, унила въздишка на примирение. — Предполагам, че ще трябва да съобщим на властите, но не бива да се месим.

Фин го изгледа продължително, но реши да не пита. Издърпа лакътя си от хватката му и повтори:

— Аз отивам. Ако не искаш да идваш с мен — твоя работа. — И като му тикна в ръцете бинокъла, започна да слиза по склона към празния басейн.

Спускането беше стръмно и трудно, преминаващо през натрошени скали и втвърден торф, обрасъл с хлъзгави от дъжда треви. Бреговете на някогашното езеро бяха опасани от едри камъни и Фин ги прекоси, като се пързаляше и опираше на длани, за да не падне. После продължи все по-навътре към недрата на някогашното езеро, затъвайки на моменти до колене в тинята.