Питер Мэй: Шахматните фигури

Фин кимна.

— Поне докато довърша ремонта на къщата на родителите си.

— А и момчето било твое, а не на Артър.

— Откъде знаеш? Така чух.

— Явно чуваш доста неща.

— Държа си ушите долепени до земята — ухили се Кени.

— Внимавай само да не ти се напълнят с кал — върна усмивката Фин. — Тогава слухът ти няма да е чак толкова остър.

— Ама и ти винаги си бил голям тарикат — изпръхтя другият. После по лицето му премина сянка. — Чух също, че си изгубил един син.

— Правилно си чул. — Чертите на Фин едва забележимо се изопнаха и от последвалата пауза стана ясно, че няма намерение да се разпростира по въпроса.

Краят на личните теми за разговор бе оповестен от връщането на каскета на Кени обратно върху главата му.

— Ще трябва да те инструктирам относно задълженията ти — каза той вече с променен тон, като го нахлупи ниско над очите си. — Предполагам, Джейми вече ти е казал основните неща, но и той, както всички земевладелци, не знае много за имота си.

Същността на репликата не убягна на Фин. Джейми можеше и да е истинският му работодател, но Кени се считаше за по-старши от него. Поради тази причина краткото им общуване като равни бе приключило

— Не се засягай, Фин, но не съм сигурен дали аз самият бих те взел за шеф на охраната. Може и да си бил добро ченге, но това още не означава, че ще те бива в залавянето на бракониери. И все пак… кой съм аз, та да преценявам, нали?

— Смяташ, че би се справил по-добре от мен, така ли?

— Тук не става въпрос за „би“ или „не би“. Не мисли, че ми е лесно да управлявам имение от двеста хиляди декара, предлагащо не само риболов на сьомга, кафява пъстърва и морска пъстърва, но още и преследване и лов на дивеч. — Това прозвуча почти като от рекламна брошура. — А и проблемът, който имаме, е сериозен.

Прашният рейндж роувър на Кени се друсаше и подскачаше по разбития път, следвайки руслото на реката. Хълмовете от двете им страни се издигаха все по-стръмно — голи и каменисти, набраздени от дерета и постепенно преминаващи в планини, чиито върхове се губеха в облаците.

— Най-старите скали в света — обади се Кени, следвайки погледа на Фин. — Гнайсът е на четири милиарда години, а тези късове, разхвърляни по склоновете, лежат там от последната ледникова епоха. И все пак, виждаш ли пътищата на водата между тях? — Той посочи едно сенчесто дере от лявата страна. — Първоначално са били просто скални пукнатини. После са се запълнили от дъждовете, замръзнали са от студа и ледът се е разширил, докато накрая не се получила експлозия и всички тези шибани парчета се разлетели наоколо! Трябва да е било голямо шоу, но се радвам, че не съм бил наоколо, за да го гледам.

Пред тях се появи малко езеро, отразяващо като стъкло синевата на небето над главите им. Повърхността му бе леко набраздена от вятъра. Кени спря на брега, край малка зелена постройка с ламаринен покрив, която нарече „заслон за храна“. Място, където рибарите и техните водачи можеха да се скрият от лошото време и да изядат сандвичите си. Коловозите на пътя свършваха тук. От заслона тръгваха две пътеки — една надолу към реката, а друга — към хълмовете, виейки се между камъните и пресичайки бистри ручеи, които трябваше да са пълноводни по това време на годината, но сега, поради дългата суша, едва лъкатушеха.

Въпреки размерите си, Кени се намираше в изненадващо добра форма и Фин с труд следваше едрите му крачки нагоре по склона. Пътеката вървеше през клисурата между два хълма. От дясната им страна се издигаше стръмен сипей, а отляво имаше дере с почти пресъхнал поток. Кени свърна нататък, прекоси го и пое през високите треви по отсрещния склон. Фин бързаше запъхтяно по дирите му.

Едва когато се озова на билото, няколко минути след своя спътник, осъзна колко нависоко са се изкачили — първо с колата, а сетне и пеша. Вятърът издуваше якето му, изпълваше ноздрите и устата му, затруднявайки го да си поеме дъх. Земята пропадаше под тях, разкривайки шеметна панорама от окъпани в слънце скали и вода. Кафяви, бледосини, зелени и пурпурни оттенъци трептяха и бледнееха в далечината под краката им.

— Лох Суайнавал — каза Кени, като се обърна с широка усмивка към него. — Тук горе се чувстваш като бог. Или като орел. — Той посочи тъмния силует, виещ се над езерото. — От тук до Северен Харис има общо двайсет и две гнездящи двойки скални орли. Най-гъстата популация в цяла Европа.

Те наблюдаваха птицата, яздеща термалните течения почти на нивото на очите им. Крилете й, с размах над два метра, завършваха с дълги пера, управляващи като пръсти всяко движение на въздуха. Внезапно тя се спусна като камък надолу и за миг изчезна на фона на пъстрото одеяло на земната повърхност, само за да се появи неочаквано отново, с малко животно, вкопчено между острите й извити нокти и навярно вече мъртво.