Питер Мэй: Шахматните фигури

После той се обърна, свлече се от крилото и започна да си проправя път през камъните и тинята обратно към брега.

— Уистлър! — извика подир него Фин, но едрият мъж дори не забави крачка и нито веднъж не погледна назад.

Фин седеше в кабинета на Гън, загледан в разхвърляните книжа, отрупали като преспи от навят сняг бюрото на сержанта. Отвън, по Чърч Стрийт, от време на време избръмчаваше кола и дори от това разстояние се чуваха крясъците на чайките, кръжащи над траулерите в пристанището. Гледката през прозореца се препречваше от унилите фасади и стръмните покриви на къщите и той отиде по-близо до него, за да разшири кръгозора си. Месарницата „Маклауд & Маклауд“ — просто съвпадение на фамилиите, без роднинска връзка с него самия. Благотворителният магазин „Блайтсуд Кеър“ на ъгъла, с ръчно изписаната табела на витрината, гласяща „Не приемаме предмети, останали от други кампании“. Индийският ресторант „Бангла Спайс“ и заведението за тайландска храна. Хора, дошли от противоположния край на света.

Животът за другите продължаваше да тече така, сякаш нищо не се е случило.

Докато за Фин откриването на останките на Роди в самолета на дъното на езерото бе преобърнало всички спомени с главата надолу, бе променило завинаги понятията му за миналото.

— Теорията на твоя приятел Уистлър за тресавищното приплъзване май ще се окаже вярна.

Фин се обърна и видя Гън да влиза със сноп листа в ръка. Кръглото му лице с леко оплешивяващо чело бе гладко избръснато, а розовата кожа на бузите му лъхаше на силен одеколон.

— Да, той знае доста неща — отвърна, като мислено се зачуди колко ли от тези неща Уистлър е премълчал.

— Наистина е имало подобен случай с изчезнало езеро при Моршкал. Както и още един-два други, в началото на деветдесетте, по стръмните северни склонове на островите Бара и Ватърсей. Така че не е нещо нечувано. — Той хвърли листата върху бюрото, увеличавайки размера на преспите, и въздъхна. — Нямаме особен късмет с близките на жертвата обаче.

Споменаването на Роди като „жертва“ прозвуча почти болезнено за Фин. Което бе странно, защото все пак знаеше, че е мъртъв от седемнайсет години. Най-талантливият и успешен келтски рок музикант на своето поколение, покосен в разцвета на силите си.

— Баща му е починал преди пет години, а майка му — миналата година, в старчески дом в Инвърнес. Никакви братя и сестри. Предполагам, че все пак трябва да има далечни роднини, защото по всичко личи, че къщата в Уиг е била продадена от наследници. Ще отнеме известно време да ги издирим. — Гън прокара длан по гъсто намазаната си с гел коса, после несъзнателно я избърса в крачола на панталоните си. — Твоят познат, професор Уилсън, пристига днес със самолета от Единбург.

— Ангъс?

Гън кимна, намусвайки се леко при спомена за единствената си среща със сприхавия патолог.

— Иска да огледа тялото на място, а и ние ще трябва да фотографираме цялата сцена. — Той потърка замислено брадичка. — Няма съмнение, че ще излезе по всички вестници. Проклетите журналисти ще налетят като лешояди. Очакваме и разследващ екип от Инвърнес. Явно големите началници са се заинтересували. Нали знаеш колко обичат да стоят пред камера и после да си гледат тлъстите физиономии по телевизията — Той направи пауза и се обърна да затвори вратата. — Кажи ми, Фин, какво те кара да мислиш, че Роди Макензи е бил убит?

— Бих предпочел да си премълча, Джордж. Не искам да влияя върху собствената ти интерпретация. По-добре сам да видиш и прецениш.

— Звучи справедливо. — Гън се отпусна върху въртящия се стол и обърна лице към Фин. — Какво впрочем правехте ти и Уистлър Макаскил горе в планината посред буря?

— Дълга история.

Сержантът вдигна ръце и сключи пръсти зад тила си.

— Имаме доста време за убиване, докато пристигне патологът…

Той остави изречението да увисне във въздуха. Намек, отправен към Фин. За когото изглеждаше невероятно, че едва преди два дни Уистлър и той са се срещнали за първи път след половин живот. Два дни, които вече му се струваха цяла вечност.

Беше сиромашко лято — сухото и горещо време се бе проточило чак до края на септември, нещо рядко срещано в този най-краен остров от Външните Хебриди. Остров Луис, най-северозападната точка, до която човек можеше да стигне в рамките на Европа, бе изгорял до кафяво от лятното слънце и необичайно дълго продължилите седмици без дъжд. А времето все така не показваше признаци за промяна.