Питер Мэй - Шахматните фигури

Известно време и двамата мълчаха, сякаш щеше да е светотатство да нарушат тишината. Защото именно тук Ейнджъл Макричи бе намерил смъртта си. Убийството, довело Фин на родния му остров след осемнайсетгодишно отсъствие. Вятърът проникваше през зле уплътнената дограма и се виеше около тях като призрак. Фин потропа с крака, не толкова за да се сгрее, колкото за да прогони това безтелесно присъствие.

— Презвитерите насрочиха ли вече дата за делото ти? — попита с усещането, че гласът му звучи неестествено гръмко.

— Да, след две седмици. В залата на Свободната църква на Кенет Стрийт, в Сторноуей. — Огънчето на цигарата присветна отново. — Разбрах, че дори са наели юрисконсулт. Четох в устава как се провеждат подобни процедури. Доста наподобява истински съд.

— Значи и ти имаш право да си доведеш адвокат.

— А-ха — изсмя се хрипливо другият. — Стига да можех да си го позволя.

— Предполагам, че ще повикат и Дона и Фионлах за свидетели?

— Аз им заръчах да не идват.

— Че защо? — възкликна поразено Фин. — Никой не знае по-добре от тях двамата какво се е случило в онзи ден.

— Те изстрадаха достатъчно. Няма да ги карам да преживяват всичко отначало.

Фин понечи да възрази, но още преди да отвори уста, осъзна, че е безсмислено.

Доналд щеше по-скоро да се прости с расото, отколкото да отстъпи.

— Е, надявам се показанията на Джордж Гън да помогнат. Тях поне ще приемат за обективни и безпристрастни.

— И тъкмо това може да ми изиграе лоша шега — кимна мрачно свещеникът.

Последва ново мълчание в сумрака. Димът от цигарата дразнеше ноздрите на Фин.

— Как мислиш, че ще приключи всичко? — попита той.

— Мисля, че още преди да е изтекъл месецът, ще остана без работа и без дом.

— А какво ще прави Катриона?

Лицето на Доналд остана безизразно.

— За това ще трябва да питаш нея.

Видът на къщата на леля му, изоставена и забравена, винаги му действаше зле.

Олющена мазилка, изпопадали керемиди, счупени или заковани с дъски прозорци, като липсващи зъби в занемарена уста.

Странно, че никога не я бе възприемал по друг на чин, освен като къщата на леля си. Не и като свой дом. Въпреки че бе прекарал в нея по-голямата част от детството си, в студената и влажна таванска стая с изглед към скалистия залив отдолу. Той помнеше как го бе довела да живее тук само няколко дни след смъртта на родителите му. Бе хвърлила малкия му кафяв куфар с лични вещи върху леглото и му бе заръчала да го разопакова, докато ти слезе да приготви чай. И той бе седял сам, усещайки как студената влага от матрака се просмуква в самата му душа, и бе плакал.

Сега стоеше върху напукания асфалт пред къщата, вдигнал лице към прозореца на някогашната си стая. Прозорец, гледащ в едно минало, към което нямаше желание да се връща. И все пак то някак винаги бе там. Добрите спомени и лошите. Живот, отдавна отминал, починали хора. И нямаше начин да избяга от него.

Както често пъти досега, се запита какъв е смисълът на всичко. Дали наистина сме тук само за да създаваме поколение и да си отиваме, да оставяме семето си на земята, за да върши същото, което сме вършили ние, нашите бащи преди нас и техните бащи преди тях? Един безсмислен цикъл на раждане, живот и смърт?

Той стигна до пътеката, водеща надолу към брега — чакълест плаж, обграден от скали, където често си бе играл сред руините на стария цех за осоляване на риба. Почти очакваше да зърне себе си — самотно момче, търсещо утеха в света на въображението си.

Настроението му отчасти се дължеше на прекараната дълга, безсънна нощ.

Населявана от образите на обезобразеното, разложено тяло на Роди в кабината. На изражението върху лицето на Уистлър. На едрия мъж, отдалечаващ се с широки крачки, за да се изгуби отвъд хребета. Беше се събудил от плиткия, неспокоен сън плувнал в пот, с дълбока увереност, че Уистлър знае нещо, което не казва. И все пак той бе останал също толкова потресен при откриването на тялото, колкото и Фин, ако не дори повече.

Сутринта Фин се бе вдигнал рано от леглото и оставяйки Маршели да спи, бе поел към скалите над Кробост и закътания залив, където поколения по-рано предците му бяха изградили малкото пристанище, Стръмна рампа се спускаше надолу към кея.

Тук някога бяха държали във водата клетки с живи раци, в очакване да ги изнесат за чуждестранните пазари. Изглеждаше, че всичко хубаво, свързано с острова, вече го е напуснало. Неговите ресурси. Неговите хора. И техните амбиции.