Питер Мэй - Шахматните фигури

Светлините около заведението изведнъж угаснаха, потапяйки ни в пълен мрак.

Всички застанахме нащрек. Почти в същия момент до слуха ни долетя далечният вой на полицейска сирена. Обърнах се и видях синята лампа на патрулката да се спуска откъм хълма. Не бях особено учуден, когато тя свърна по крайбрежната алея, а после пое по вълнолома, право към нас.

— Мамка му — каза Рамбо. — Той е повикал ченгетата.

В гърдите ми се надигна негодувание.

— И какво? Да не би да сме извършили нещо нередно?

Но както се оказа, ченгетата не се интересуваха от нас. Колата ни подмина, направи рязко завъртане на ръчна спирачка и закова точно пред входа на заведението.

Пребелелият Тъкфийлд изскочи отвътре, заключи вратата и се метна на задната седалка. После патрулката даде газ и със свирене на гуми се устреми в обратна посока.

За миг всички останахме като гръмнати. Мейрид седеше на предната седалка на колата, а Роди и Стрингс — отзад. Роди се бе разположил странично, протегнал крака отвън на бетона. Не знам какво ме обхвана, но гневът се надигна в мен като прекипяващо мляко. Скочих зад волана и запалих двигателя.

— Какво правиш? — извика Роди.

— Просто влез вътре и затвори!

Той едва бе успял да придърпа нозе и да захлопне вратата, когато настъпих газта и се впуснах по кея подир полицейската кола.

— За бога, Фин, не можеш да преследваш ченгета! — В огледалото за обратно виждане мярнах уплашената физиономия на Стрингс. — Ще вкараш всички ни в пандиза!

Не казах нищо, само с всички сили продължих да се старая да съкратя разстоянието между нас и синята проблясваща лампа отпред. Мейрид се обърна и ме погледна, но не промълви и дума.

Патрулката свърна от крайбрежната алея и профуча покрай някакъв лунапарк, затворен за през нощта. После мина на червен светофар и навлезе в града. Усетих свиване под лъжичката, когато сторих същото, но за щастие в този ранен предутринен час нямаше никакво движение.

Продължих гонитбата по хълма, като на моменти почти губех контрол над управлението заради мокрия асфалт. Бях като хипнотизиран от синята светлина и дори не се замислях какво ще направя, ако случайно я настигна. Напрежението на останалите в купето бе почти осезаемо.

Изведнъж предното стъкло ярко се озари от алени стопове, размазани от дъжда и от движението на чистачките. Скочих върху спирачките, усещайки как колата под мен поднася, първо наляво, после надясно, докато аз трескаво въртях кормилото, за да я овладея. Спряхме на не повече от петнайсет сантиметра от задната броня на патрулката.

От гърдите на Роди, Стрингс и Мейрид се изтръгна дружен възглас на облекчение, докато аз само стисках волана и дишах запъхтяно. Колите продължаваха да стоят една зад друга, с работещи на празен ход двигатели.

Можех да видя уплашеното лице на Тъкфийлд, полуобърнато назад, за да ни види в мрака. Никой не помръдваше. Никой не заговаряше.

После шофьорската врата на полицейската кола бавно се отвори. Отвътре излезе огромен униформен сержант и намести фуражка, подръпвайки лъскавата козирка над очите си. След като ни огледа навъсено, приближи откъм моята страна. Едната му ръка бе на хълбока, другата — върху дръжката на палката, окачена на колана му.

Свалих прозореца и той наведе безстрастното си лице, с леко набола рижава брада. Тъмните му очи се стрелнаха към Мейрид, а после към Роди и Стрингс отзад, преди да се върнат отново върху мен.

— Ти от групата ли си?

— Не, само им помагам.

Той кимна и извади от нагръдния си джоб черен тефтер и химикалка. Пресегна се покрай мен и ги подаде на Мейрид.

— Дъщеря ми има вашия албум. Предполагам, ще се радва на автографа ви.

Мейрид го дари седна от своите усмивки.

— Разбира се. — Тя взе тефтера, намери празна страница и се разписа върху нея.

После погледна през рамо. — Искате ли и от останалите?

— Те от групата ли са?

— Да.

— Тогава може.

Мейрид предаде тефтера назад, Роди и Стрингс оставиха автографите си и го дадоха на мен, а аз — на сержанта. Той го прибра, закопча джоба си, а после за моя изненада подаде голямата си длан през прозореца.

— Дай да ти стисна ръката, синко.

В първия миг не можах да помръдна, а после, почти несъзнателно, се подчиних.

Здрависването му бе топло, енергично и ми се стори, че продължава цяла вечност.

Когато накрая ме пусна, той каза:

— Имаш кураж, момче, трябва да ти го призная. — Полицаят въздъхна през зъби. — Дано историята ти да е добра.