Питер Мэй - Шахматните фигури

Той спря да следи играта отблизо и кариерата на „Амран” започна да изпада в застой още преди да запишат втория си албум. Успехът може да те сполети в един миг, но и да изчезне също така бързо, като изпаряваща се сълза. Ангажиментите станаха рутинни, еднообразни и по никакъв начин не способстваха за напредъка на групата.

Доналд не беше откриваем, не вдигаше телефона, не обсъждаше нещата, които Роди, Стрингс и останалите считаха важни за своето бъдеще. Вече се бе впуснал по дългата и коварна наклонена плоскост на пристрастяването.

Аз, от своя страна, не давах пет пари. Карах фургона и парите, които изкарвах означаваха, че няма защо да се тревожа особено за собственото си бъдеще. Всъщност липсваше ми и желание да мисля за него. Нямах интерес към дипломирането, нямах амбиция, нито представа какво да правя с живота си. Що се отнася до родния ми остров, то новината, научена при завръщането за погребението на леля ми, ме лиши от всякакъв интерес към него. Артър и Маршели се бяха оженили. Бях изгубил най-стария си приятел и единственото момиче, което някога бях обичал.

Търканията между Роди и Доналд най-сетне доведоха до директен сблъсък един уикенд в началото на ноември.

Беше петък вечер и „Амран“ изнасяха концерт в едно заведение, оцеляло от дните на мюзикхоловете — спасено от разрушаване и внимателно реставрирано.

Намираше се в някой от курортите по западния бряг на Англия, не помня точно къде. Оригиналната алея за разходки край брега още съществуваше, а кеят бе сложна структура от железни подпори и греди, дълги над сто и петдесет метра. Заведението се намираше в края му и имаше зала с капацитет четиристотин-петстотин души. През лятото там се провеждаха различни вариететни програми, които по някакъв начин успяваха да привлекат прилична публика. Но през ноември посещаемостта значително спадаше.

Това бе поредният недомислен ангажимент и Роди бе в кисело настроение още на тръгване, решен да поговори изкъсо с Доналд, който трябваше да ни чака там.

Вечерта беше отвратителна — дъждовна и ветровита. Докато подминавахме някакво малко градче, скътано в неведомите гънки на зелената и хълмиста английска провинция, аз се взирах напрегнато през мокрото предно стъкло в търсене на пътни знаци. Тъкмо тогава Рамбо, който винаги се возеше до мен, внезапно ми извика да спра.

Аз скочих върху спирачките.

— Какво, по дяволите…?

Колата отзад, возеща останалите от групата, насмалко не се заби в нас.

— Там има човек. — Рамбо посочи встрани, към моста, преминаващ над кафявите води на придошла река. Беше стар каменен мост, с лампи, разположени през равни интервали. Човекът стоеше върху парапета, уловен с ръка за стълба на една от лампите, и гледаше надолу към буйно носещите се води. Не можеше да има никакво съмнение относно намеренията му. Той събираше кураж да скочи.

Роди, Мейрид и останалите слязоха от колата и наобиколиха кабината ми.

— Какво става? — подвикна Роди.

Посочих към моста.

— Онзи там май е решил да се самоубива.

Всички глави се извърнаха и настъпи моментно затишие.

— Божичко — прошепна Роди. — И какво ще правим сега?

Аз погледнах часовника си.

— Вече и без това закъсняваме.

— Животът на един човек е по-важен от някакъв скапан концерт, не мислиш ли? — сряза ме Мейрид.

Всички я изгледахме изненадано.

— Тя е права — намеси се Стрингс. — Хайде, да опитаме да го разубедим.

Но Мейрид го улови за лакътя.

— Не, вие само ще го стреснете. Стойте тук, аз ще говоря с него.

И ние останахме да наблюдаваме как тя предпазливо се отправи към самоубиеца и извика:

— Извинете! Дали не бихте могли да ни упътите? Мисля, че сме се изгубили.

Мъжът рязко извъртя глава, вторачвайки в нея уплашени, заешки очи. Стори ми се някъде към петдесетте — оплешивяващ, небръснат, облечен в тъмен панталон, износена жилетка и вехт шлифер отгоре.

— Не ме приближавайте! — извиси глас той над рева на водата под моста, след като видя и нас, останалите зад гърба й.

— Какво правите там горе? — попита Мейрид.

— На какво ви прилича?

Тя отправи поглед към мътните талази и поклати глава.

— Не ми се струва добра идея. Ще си съсипете обувките.

Мъжът повдигна невярващо вежди, след което тя се усмихна, а в усмивката на Мейрид има нещо, на което е невъзможно да се устои. Той се усмихна в отговор.

Плаха, неуверена усмивка.

— Не са нови — рече. — Така че няма особено значение.

— А знаете ли, че сте с различни чорапи?