Питер Мэй - Шахматните фигури

Християнство, което синът му бе отхвърлил от ранна възраст, превръщайки се в типичния бунтар без кауза, предизвикващ баща си на всяка крачка. Той пиеше, псуваше, спеше с повече момичета, отколкото можеше да преброи и изглеждаше здраво стъпил на пътя към самоунищожението. Макар да бе едно от най- будните момчета в гимназията „Никълсън”, отпадна от университета в Глазгоу още през първата година, погребвайки отчаяните надежди на своите родители. Бях изгубил дирите му до онзи ден, когато ми се обади в студентската ми квартира.

— Доналд? — попитах неуверено.

— Аз съм, братле.

— Къде си, по дяволите? Имам предвид, с какво се занимаваш?

Чух го да се подсмихва на другия край на линията.

— В музикалния бизнес съм, братле.

— Доналд, аз не съм ти брат!

— Хайде, не се впрягай. Просто така е лафът.

— Какъв музикален бизнес?

— Започнах работа в една агенция. Представяме групи, изпълнители, организираме турнета, договаряме сделки със звукозаписни компании. — Той направи кратка пауза и с гордост продължи: — Личен асистент съм на Джоуи Кътбъртсън, великия импресарио. Невероятен човек, Фин! Ако той не знае нещо за музикалната сфера, значи то изобщо не си струва да се знае. А аз ще смуча от мозъка му, докато не открадна целия занаят.

— Браво на теб.

Той се изкиска.

— Никога те успявам да те впечатля, а?

— Не и когато се пънеш толкова. Все не схващаш, че насила хубост не става.

Още смях в слушалката.

— Слушай, Фин, Джоуи Кътбъртсън пое „Амран“. По моя препоръка. Намира им ангажименти. Помни ми думата, че до Великден ще получат договор за албум.

— Радвам се за тях. Но какво общо има всичко това с мен, Доналд?

— Нуждаем се от човек по поддръжката. Големия Кени отиде в Инвърнес, та се сетихме за теб. Групата те познава и така нататък.

— Някои от нас все още се опитват да изкарат диплома, Доналд.

— Става въпрос само за вечерите и уикендите. Падат добри парички. Пък и умно момче като теб няма нужда да зубри чак толкова.

Доналд бъркаше за много неща, но се оказа прав за „Амран“. До края на тази учебна година аз ги съпровождах по турнета из цяла Шотландия и Северна Англия.

Договорът, предсказан от него, дойде през юни. Бандата прекара цялото лято в едно звукозаписно студио, работейки по първия си албум. Озаглавиха го „Кууран“, като жест към Стрингс. Той съдържаше основно песни, създадени от него и Роди, но с шлифовката на професионален продуцент, доведен от Лондон. Така и не взеха друг флейтист на мястото на Уистлър. Когато през септември излезе първият им сингъл, той директно се изкачи до пето място в класациите.

Мейрид постепенно се превръщаше в местна знаменитост. Лицето й редовно се появяваше по шотландските таблоиди и дори върху кориците на няколко национални списания. Вече си имаше собствен моден гуру — една повехнала лесбийка, отпаднала от художествено училище, която я съветваше как да се облича и какъв грим да слага. На моменти трябваше да се ощипя, за да повярвам, че Мейрид е същото малко момиче от острова, което бях познавал и харесвал като ученик.

Роди пък си купи самолет втора ръка — едномоторен червено-бял „Пайпър Команчи”. Печелеше достатъчно, за да си позволи уроци по летене на летището в Глазгоу. Но той искаше да лети в повече от едно отношение. Трябваше да получава признание, да докосва звездите заради уникалните си таланти. Или поне той така смяташе. Тъкмо тази безмерна амбиция в крайна сметка доведе до конфликта му с Доналд.

Докато аз започна втора година в университета, Роди и останалите от групата вече бяха прекъснали следването, за да се концентрират изцяло върху музикалната си кариера. Джоуи Кътбъртсън, след прекаран инфаркт, се превърна почти в инвалид и Доналд зае мястото му като номер едно в агенцията. Сякаш, съгласно собствените му думи, наистина бе изсмукал мозъка на бившия си шеф.

Стремителният възход на Доналд в шотландския музикален бизнес възроди интереса към някои базирани в Глазгоу групи като „Амран”, но успоредно с него вървеше и не по-малко стремителното му пропадане в обятията на алкохола и наркотиците.

Предполагам, че той винаги е бил класически пример за типичния островитянски синдром, наречен „курам”, при който непреклонните презвитериански ценности, втълпявани в детството, излизат на повърхността като вирус след години на разпътен живот и преобразяват своите жертви по образ и подобие на бащите им. В конкретния случай по образ и подобие на отец Койнах Мъри. Но трябваше да измине още доста време, преди Доналд да поеме по стъпките на своя родител. За момента намираше твърде много забава в отрицанието.