Питер Мэй - Шахматните фигури

Щом ни подминаха, те ускориха по правата отсечка, прелетяха покрай Рамбо и се изгубиха от погледите ни. На връщане Роди имаше минимална преднина. Гумите им приплъзваха и поднасяха, когато едновременно смениха предавките, за да вземат виража. Двамата с Уистлър се метнахме на собствените си мотори и дадохме газ подир тях, следвани на неголямо разстояние от Скинс и Рамбо. Още преди да стигнем моста, чухме бурни възгласи. Мейрид вече беше там и всички се тълпяха развълнувано около мястото на финала.

— Какво стана? — попита Уистлър, щом спряхме до тях.

— Равен резултат — извика някой.

— Финишираха рамо до рамо — поясни друг. — Изключено бе да се определи победител.

— Чудесно — казах. — Сега, след като законите на честта са спазени, защо просто не хвърлим ези и тура?

— Лично аз нямам нищо против.

Стрингс избърса потта от прашното си лице, слезе от мотора и го подпря на стойката.

— Не! — отсече твърдо Роди, все още яхнал своята веспа. Гласовете наоколо стихнаха. — Ще го направим отново, но този път един след друг. И ще засичаме време.

Само така можем да разберем кой е по-добър.

Едно момиче на име Долина започна да рови в розовата плетена чанта, преметната през рамото й.

— Аз имам хронометър. Ползваме го за спринтовите бягания в клуба по лека атлетика.

— Значи всичко е тип-топ — рече доволно Роди и погледна към Стрингс за потвърждение.

— Разбира се — сви рамене другият.

— Ще хвърляме жребий кой да стартира първи. — Роди извади монета от десет пенса и я подхвърли във въздуха. — Тура! — извика и цялата компании се скупчи да види какво ще се падне. Беше тура и той се ухили. — Аз потеглям пръв.

Рамбо отпраши с мотора си към крайната точка, за да начертае линията, която всеки от състезателите трябваше да пресече, преда да обърне, и да следи, че действително ще го сторят. Долина застана с хронометъра в края на парапета, а Роди изманеврира така, че предната му гума да застане точно на границата между моста и началото на пътя.

Оставихме достатъчно време на Рамбо да стигне до взривената скала, а после започна обратно броене от три към едно, на което всички пригласяха. Роди даде газ и стартира, а Долина натисна бутона на хронометъра.

От начина, по който държеше тялото си, личеше колко е напрегнат и целеустремен. Задното му колело вдигаше облак от прах и занасяше встрани, докато форсираше до максимум нагоре по склона до първия завой. После се изгуби от погледите ни, а звукът от мотора постепенно заглъхна, скрит от хълма.

Стрингс седеше на парапета, сключил ръце пред себе си като в молитва, и не обелваше нито дума. Останалите се мотаехме наоколо и правехме догадки за изхода на надпреварата, но полугласно, сякаш се бояхме да не нарушим концентрацията му.

Направи ми впечатление колко силно бе вътрешното напрежение, изписано върху лицето му. Струваше ми се, че по някаква причина се вживява много повече, отколкото трябва. В крайна сметка, какво значение имаше едно име?

Скоро чухме бръмченето отново. Беше минало много малко време, едва към три минути и половина. После Роди се появи иззад завоя с пълна газ, почти докосвайки пътя с коляно. Трябваха му още трийсетина секунди да стигне до нас. Ние се залепихме към парапетите, а той пресече линията на финала, натисна спирачките и спря с ефектно завъртане в далечния край на моста.

Лицето му бе зачервено, очите му сияеха. Знаеше, че е постигнал добър резултат.

— Е? — обърна се към Долина.

— Три минути и петдесет и седем секунди — обяви тя.

Роди изгледа триумфиращо своя съперник, но ако Стрингс хранеше някаква неувереност в себе си, то изобщо не го показваше. Изправи се хладнокръвно, свали мотора от стойката и го запали. Всички се струпаха около стартовата линия, а аз дори се качих върху парапета, за да виждам по-добре.

Обратното броене започна.

Стрингс форсира и освободи съединителя. Задното колело се завъртя, пищейки като тревожен гларус, а после зацепи и ни обсипа с камъчета и прахоляк. Забелязах как в изражението на Роди бавно, но сигурно се прокрадва тревога. Неколцина от нас погледнаха часовниците си, щом моторът изчезна зад първия завой. Напрежението витаеше наоколо като призрак.

Три и половина минути изминаха, но от звука на 125-кубиковата машина нямаше и помен. Четири минути.

— Нещо не е наред — отбелязах аз, докато всеобщото напрежение бавно прерастваше в страх.

— По дяволите, сигурно е паднал — каза Роди. — Карал е по-бързо, отколкото трябва.