Питер Мэй - Шахматните фигури

— Е, и?

— Майтап ли си правиш?

Уистлър бавно се извърна и ме изгледа с големите си тъмни очи.

— Защо да си правя майтап?

— Защото си блестящ флейтист. Музиката е твоят живот.

Той поклати глава.

— Умея да свиря прилично, вярно, но каква полза? И музиката не е моят живот.

Никога не е била. При това бандата си е на Роди и Стрингс.

Знаех, че навие ли си нещо на пръста, е безсмислено да се спори с него, затова премълчах. Пътят направи първия голям завой, а вятърът, влажен и носещ мирис на риба, се усили и прогони мушиците. Над главите ни се виеха и пищяха буревестници, а долу във водата се виждаха корморани. Зад нас бе Гари Бийч, а отвъд него — извивката на Трай Вор, или буквално Големия плаж. Върху голия, лишен от растителност нос бяха накацали огрените от слънцето къщи на село Толостаг. Пътят се спускаше, за да се издигне отново към следващия завой. Той бе по-остър от предния и по-близо до скалите, далеч под които се простираше измамно ласкавият лазур на морето. По небосвода се носеха високи, озарени от утринната светлина облаци, сякаш нарисувани с акварел от четката на припрян художник.

Малко по нататък отляво имаше тесен затревен участък, а после почти вертикален пролом, толкова дълбок, че ако погледнеш в него, не можеш да видиш дъното.

— Това е адски опасно — рекох, пристъпвайки толкова близо до ръба, колкото ми позволяваше благоразумието. — Някой трябва да стои тук и да предупреждава момчетата.

Планът ни бе да разположим постове от по двама души на завоите и в крайната точка на трасето, за да е сигурно, че никой не мами.

Уистлър слезе от пътя и заобиколи пролома в скалите откъм южната му страна, за да го огледа по-добре.

— Внимавай — викнах след него.

Тревистият перваз отстрани бе стръмен и се губеше надолу в бездната.

— Ела да погледнеш — махна ми с ръка той.

Доближих предпазливо, докато не видях онова, което искаше да ми покаже.

Тонове боклуци, без съмнение хвърляни тук през годините от достойните жители на Толостаг. Ръждиви метални отломки, детска колички, рамки от велосипеди, щайги за риба, мрежи, оградна тел. Морето подяждаше купчината откъм долната й страна, но голяма част от боклуците бяха заседнали по средата, закачени за острите издатини.

Водата на дъното бе необичайно спокойна, изумруденозелена и прозрачна като кристал. Виждаха се скалите под повърхността, увеличени и потрепващи от течението.

Дори от височината, на която се намирахме, можеха да се чуят засмукващите и въздишащи звуци, усилени от акустичния ефект, сякаш вътре имаше живо същество.

— Да, определено трябва да отбележим това като опасно място — рече Уистлър — щом се изкатерихме обратно на пътя. Той продължаваше покрай брега до една голяма канара, която строителите навремето са били принудени да взривят. Част от нея, четири-пет метра висока, още стоеше отстрани, излагайки на показ всичките си геоложки пластове — ивици в различни оттенъци на кафяво и червено, преминаващи по повърхността й като дневник, започващ от самото начало на света. Наоколо се въргаляха отломки, оставени от експлозията преди повече от деветдесет години. Тази порта заникъде бе мястото, където състезателите трябваше да обърнат. Застанахме насред нея, загледани обратно към виещия се път и тънещите в рядка мъгла планини, до болка познати на поколения островитяни.

— Знаеш ли какво? — казах. — Това е пълна лудост. Защо просто не проведете тайно гласуване? Онзи, който събере повече гласове, печели.

— Роди никога няма да се съгласи — поклати глава Уистлър. — Ще го е страх да не загуби.

Мълвата се разнесе и в деня на надпреварата освен дузината постоянни членове на мотоциклетния клуб край моста се събраха още десетина-петнайсет други младежи.

Някой бе донесъл спрей с боя и част от тях се забавляваха да украсяват бетонните парапети със своите имена. Роди и Стрингс бяха възбудени и напрегнати, мълчаливо съсредоточени върху предстоящото състезание. Щяхме без проблем да ги различаваме един от друг — Роди бе със своята синя веспа, докато цветът на машината на Стрингс бе яркожълт.

Уистлър и аз заехме позиция на втория завой. Скинс дежуреше при взривената скала, а Рамбо — при пролома. Мейрид и още едно момиче бяха на първия завой. Тя пазеше странно мълчание по въпроса за имената, затова предполагах, че харесва повече „Кууран”, но не смее да си го каже.

Чухме откъм моста вика, даващ сигнал за старт, а после и рева на форсираните двигатели, но видяхме моторите чак когато се показаха иззад завоя. Стрингс водеше, приведен ниско над ръкохватките, изцяло фокусиран върху пътя пред себе си. Роди го следваше само на няколко метра, лавиращ отчаяно, за да избегне камъчетата и праха, хвърляни от задното колело на съперника му.