Питер Мэй - Шахматните фигури

След разкритията за „Йолар“ бяхме престанали да се събираме с моторите на Холм Пойнт. Новото ни място за срещи беше на Моста заникъде — стар бетонен мост над Гари Бийч отвъд село Толостаг на източния бряг, на двайсет и пет минути северно от Сторноуей. Той бележеше началото и края на Пътя заникъде — наречен така по простата причина, че не водеше заникъде. Бе построен през двайсетте години, по замисъл на тогавашния собственик на островите Луис и Харис, предприемача и визионер лорд Левърхулм. Той искал да изгради шосе покрай целия източен бряг, съединявайки Толостаг със Скигърстай в Нес. Но Левърхулм умрял, преди да успее да реализира своите грандиозни планове и Пътят заникъде сега бързо изтъняваше до тревясала пътека, по която минаваха единствено пешеходци.

Беше един от онези редки, възхитителни дни на ранното лято, когато повява лек ветрец от югозапад, а небето е осеяно с пухкави облачета, само на моменти засенчващи слънцето. Полята бяха осеяни с жълти, лилави и бели цветя, а бризът пропъждаше мушиците. Но разбира се, винаги ще се намери нещо да наруши идилията и в случая това бяха щръклиците. Тези досадни гадини се бяха навъдили на цели пълчища сред високите треви, а те могат да хапят наистина болезнено, дори и през дрехите, ако са по-плътно прилепнали.

Всички се бяхме събрали на моста — към дузина души, пиещи бира, драскащи имената си по бетона или просто припичащи се върху парапета, без да ни е грижа, че може да паднем в клисурата отдолу. Слънцето огряваше златните пясъци на Гари Бийч и пролива Минч, а аз ги съзерцавах, потънал в сладостни мисли. Изпитите бяха приключили и пред нас лежеше ново, вълнуващо бъдеще. Бягство от острова — първият шанс в живота ни да разтворим криле и да полетим. В този момент всичко ми се струваше възможно.

Докато лежах така с притворени очи, положил глава върху сгънатия си пуловер и потънал в блянове, спокойствието ми бе прекъснато от гневни гласове.

— Добре, добре! — викаше Стрингс с почти истеричен фалцет. — Ще го направим, щом искаш. Още утре!

Надигнах се раздразнено от парапета и спуснах крака върху моста. Другите се бяха скупчили в далечния му край, откъдето Пътят заникъде започваше да се вие към скалите. Въздъхнах и отидох при тях.

— Какво става?

— Открихме начин да изберем новото име — ухили се насреща ми Уистлър.

— И как по-точно?

— Роди и Стрингс ще се състезават с моторите — намеси се Мейрид. — До разцепената скала и обратно.

Не останах впечатлен.

— Това не е много далече.

— Достатъчно е — рече Рамбо. — Към три километра.

— Които спечели, избира името — додаде Скинс.

В един момент всички лица се оказаха обърнати към мен, сякаш очакваха одобрението ми.

— Струва ми се доста тъпо — казах. — И опасно.

Разнесоха се разочаровани възгласи.

— Че кой изобщо те пита? — изрази всеобщото мнение Роди.

На другата сутрин Уистлър и аз извървяхме предложения маршрут. Денят отново бе слънчев, но безветрен и мушиците ни връхлитаха на гъсти рояци, така че постоянно размахвахме ръце и се шляпахме по лицата и вратовете като чифт побъркани марионетки.

Пътят се виеше през полето по посока на скалите, а повърхността му бе доста неравна — плътно трамбован чакъл, обрасъл с мъх и трева. Отляво теренът постепенно се спускаше към брега, прорязан от канавки там, където бе копан торф. В един момент подплашихме стадо пасящи овце, чиито руна бяха маркирани с ярки зелени и лилави петна.

— Аз няма да ходя в университета — рече неочаквано Уистлър, докато те се разпръсваха с тропот пред нас.

— Моля? — изгледах го удивено.

— Не ми се зубри, и толкова — сви рамене той.

— За бога, човече, та ти изобщо няма нужда да зубриш. Аз съм онзи, който лее кървава пот, за да си взема изпитите. Ти ги минаваш, без дори да разтвориш учебника.

— И къде е предизвикателството тогава?

Още не можех да повярвам на ушите си.

— И какво смяташ да правиш?

— Да си остана тук — зарея поглед той по посока на плажа.

— Да не си полудял? Не познавам човек, който да не иска да се махне от острова.

Знаеш ли колко хора биха си дали дясната ръка, за да имат половината от твоя мозък и шансове за университета?

— Тяхна си работа. Аз искам да остана.

Съзнанието ми препускаше в търсене на доводи, които да го разубедят от глупавото решение.

— Ами бандата?

— Какво за нея?

— Всички знаят, че „Солас” отива в Глазгоу.

— Е, и?

— Няма как да свириш с тях, ако те са там, а ти — тук.